Бъдеще

Кой ли знае какво ще е бъдещето му? Тези, които са ходили на врачка вероятно знаят, ако врачката е била добра. Все пак знаят само основни неща, които ще се случат, но мисля че това разваля изненадата от бъдещето. А то трябва да е изненадващо, да не знаеш какво те чака, за да не може да се подготвиш за него и да продължиш да бъркаш и да се проваляш. От провалите човек учи много повече от успехите, това не е само мое твърдение, така че би следвало да е вярно или поне повече вярно, отколкото не. Не знаем какво ще е бъдещето ни и по-добре, защо ни е да знаем кога какво ще ни заболи и кога нещо хубаво ще се случи съвсем ненадейно. Нека оставим тези неща да се случват, когато те намерят за добре, а ние неподготвени пак да сбъркаме нещо. Няма нужда човек да не бърка, всички бъркаме, не всички си признаваме, но затова е измислен смеха, за да се смееш на грешките си, на тези на другите и най-много на тези, които смятат, че не бъркат, те са най-забавни. А бъдещето носи какви ли не неща, за някои то ще е така мечтано, а за други съвсем не. Но това е ясно и това, че го изтъквам съвсем не подчертава гънките на моя мозък, по-скоро е дървена философия, за която ще бъда упрекнат. Нека ме упрекват, аз съм свикнал, всеки ден се упреквам, та още един упрек не би ми навредил кой знае колко. Добре е човек да се упреква, но най-добре е да не се упреква за всичко, това обаче още не съм го постигнал, та като го направя ще споделя опита си, за да знаете и вие. Хората споделят своя опит непрестанно, пишат книги, заглавията им са различни, но в общи линии всички те казват „така се живее” и който съвсем не знае как се живее, взима си книгата, чете и вече научава. Други книги гласят как да променим живота си за 2 часа на ден, следват тези за 20мин. на ден и очаквам да се появят съвсем скоро и тези за 2мин. на ден, че да си купя и аз една, тъй като не ми се изразходват повече от 2 минути, за да променя живота си. Други книги предпочитам аз, да чета и да въздъхвам „ех”, понеже и аз искам такива неща да преживея като в книгата, обаче те са се случили на друг и аз само въздъхвам. И други въздъхват, но по други работи, те не ме интересуват, нека си въздъхват по каквото си искат. Само че аз пак се отплеснах, исках да говоря за бъдещето, а то съвсем избяга като тема на моите разсъждения, колкото и слаби и клиширани да бъдат. Клиширани са, понеже много хора са живели преди мен и са имали на разположение цял живот да мислят за бъдещето и са измислили доста прилични неща, та за мен не е останало какво ново да кажа. Но моето бъдеще вероятно се различава от тяхното, така че редно е за в бъдеще да измисля други обосновки на бъдещето, но това ще станe в един бъдещ мой период. Можеше да се случи и сега, понеже сега е било бъдеще преди време, но сега си е сега и се случва в момента, така че аз съвсем не го възприемам така.

Настояще

Отнесени сме. Отнасяме се, когато си спомняме за миналото и се отнасяме, когато мислим за бъдещето. Това отнасяне ни пречи да живеем в настоящето. Но ако не живеем в настоящето, къде живеем тогава? Съществуваме в настоящето, а живеем в миналото и бъдещето. Забравяме, че миналото е минало, а бъдещето ще дойде така или иначе, независимо дали мислим за него или не. Какво значи да живеем в настоящето? Редно е да дефинираме живот. Животът би бил възприемане на всичко около нас по най-обективен начин. Животът не предлага само негативи или само позитиви. Какво ли значи това, ако живеем в настоящето ще виждаме и двете или не? Настоящето ни често се определя от това, което искаме да постигнем, да си купим и да имаме, тоест обосновава се на нямането. Иначе казано виждаме май само негативното в сегашното си живеене. Когато се връщаме към миналото, към някакъв приятен спомен, ние си спомняме само за приятната част от изживяното, не си спомняме дали в същия момент сме имали запек или ни е боляло глава. Мислейки за бъдещето ние мислим само за позитиви, освен ако не мислим за бъдещите сметки и задължения. Мислим за това къде искаме да сме, какво искаме да постигнем, какво да имаме и т.н., тоест само позитиви. Но и в бъдещето и в миналото има и от двете, би следвало да има баланс, но за него е съвсем трудно да се разсъждава. Та, щастливият живот е живот в настоящето. Това го срещаме навсякъде, знаем че е така, така де, така ни казват. Но обобщението на живот в настоящето още ни се губи. Какъв би бил живота ни в настоящето, който да е щастлив. Най-логичният отговор би бил да мислим за това, което имаме, а не за това, което нямаме. Но пък ние хората сме шантави същества, свикваме много лесно с всичко, което имаме и то вече не е специално за нас. Имаме способността да се нагаждаме към всичко и започваме да приемаме нещата за даденост. Така спираме да ценим това, което имаме и пак се фокусираме над другото. Малко са тези хора, които си казват „ех имам еди какво си, толкова съм щастлив”. И ние сме си го казвали, но това преминава за ден, два или месец, след това се връщаме на изходната позиция – нямането. Значи, за да сме щастливи, трябва да сме малко налудничави, да се спираме и да мислим: „щастлив съм, защото имам това и това”. Казвам налудничави, защото такова поведение едва ли се смята за нормално, макар може би то следва да е нормалното, а не нашето.

Рационално мислене (съзнание и интуиция)

Съзнание

Рационалното мислене е това, което ни кара да взимаме правилни решения. То е производно на мозъка ни, който играе ролята на компютър. Рационалното мислене ни помага да вземем най-доброто, най-правилното решение. Нашият разум, тоест нашата съзнателност и способността ни да взимаме правилни решения се позовават на мозъка ни. Мозъкът предлага най-доброто решение въз основа на опита и знанията си. Слабото звено на нашето рационално мислене е именно нашия опит, ние не може да имаме еднакъв опит във всичко. Логиката ни се уповава на опита ни. Ако нещо се е случило вследствие на друго, взаимовръзките се смятат за логични, тоест в бъдеще ще постъпим така, както сме постъпили по-рано, ако искаме да имаме подобен резултат, както в миналото. Мозъкът ни вижда причинно следствената връзка и я приема за основа на логиката ни. Събитията, които следват от решението ни се приемат за логични, тоест в сходна ситуация съзнанието ни ще направи връзката с миналите събития и ще постъпи според логиката, която следва, тоест на база на своя опит.

Инстинкти

Всички се раждаме с инстинкти. Инстинктите са заложени в хората и животните. Според това, че човекът е най-висш представител на животинското съсловие, той има избор да пренебрегне инстинктите си, за разлика от животните. Това поведение се определя за поведение на разумен индивид. Ако взимаме решения въз основа единствено на нашите инстинкти, се смята че действаме първично. Човек обаче не може да пренебрегне своите инстинкти напълно и не би трябвало, разбира се, не случайно ги имаме.

Интуиция

Инстинктите трябва да се различават от интуицията. Интуицията е  изследвана, но не и обяснена материя. Тя не подлежи на научно обяснение, тъй като то следва да има логично поставени аргументи и доводи, даващи ясни доказателства за едно или друго. В стремежа си човек да е висш представител на животинския вид, той пренебрегва инстинктите си, но в същия стремеж той пренебрегва и интуицията си. Тъй като инстинктите са заложени в нас, ние нямаме обяснение за тях, те не се обосновават от разума и ние ги приемаме за част от нас, върху която нямаме контрол, можем да ги пренебрегнем, но не можем да ги изтрием от нас. Интуицията има някои сходства с инстинктите, тя също като тях е усещане, а не обяснение. Интуицията не подлежи на контрола на разума, тоест на личния ни компютър (мозъка). Проблемът при взимането на рационално решение е, че то е производна на разума ни, чийто знания са непълни. Той ни казва, че ако действаме по определен начин, ще имаме най-добрия резултат. Но разумът ни не знае това. Интуицията, от друга гледна точка, има по-голяма база данни. Тя е по-висш представител на знание, от този на разума. Интуицията е по-дълбок поглед, от този на разума, тъй като разумът може да си служи само с факти.

Пренебрегвайки интуицията, ние се уповаваме само на физическото ни знание, това на мозъка и не действаме възможно най-рационално, доверявайки се само на него.

Действията на човек задействат домино ефекта, едно домино ще бутне друго, то трето и т.н.. Ние обаче не знаем до къде ще стигне то и дали ще „върви” по пътя, по който сме смятали, че ще тръгне.

Доверявайки се на интуицията си, ние знаем, че сме взели най-доброто решение. Проблемът в интуицията е не че тя може да сбърка, защото тя не бърка, а това, че ние не знаем със сигурност кога „чуваме гласа й” и кога усещането, което имаме се дължи на друго, а не на интуицията. Ако едно решение, задействало събитие от миналото е завършило по един начин, неприятен за нас, усещането, което ще имаме, изправили се отново при подобно решение, ще е негативно. Но това усещане няма да се уповава на интуицията, а на миналото ни, тоест на разума, който е задействал логическата връзка от домино ефекта.

Животът е такъв, че не знаем как едно действие ще доведе до друго. Всеки може да си спомни за пример, когато е смятал, че е действал неразумно или неправилно, а това е довело да изключително благоприятни последици за него. И обратното, всеки има пример за това, как е действал, според него, по най-добрия начин, а последиците са били неприятни. Лошото решение може да доведе до лоша и добра последица, макар то да е абстрактно понятие и ние не знаем кое решение е лошо и кое добро.

Ако умеем обаче винаги да следваме интуицията си, винаги ще сме на прав път. На много места срещаме този простичък закон, въпросът е как да умеем да отключваме интуицията си и как да знаем кога ни „говори” тя, а не разума ни.

Размисли 28.11.2013

Животът на човек не би следвало да е това, което е. Но ако не би следвало да е такъв, не би бил такъв. Може би, ако е такъв, какъвто е, значи би следвало да е така. А може би не следва да е така, но ние живеем в заблудата, че така е редно. Защо ни е даден този мозък, който само обърква нещата? Имаме ли реална свобода да бъдем съвсем неограничени и различни, да имаме всичко, от което се нуждаем? Ако имахме всичко, което ни е нужно, вероятно нямаше да се стремим към нищо, всичко щеше да е измислено, направено и ние щяхме да живеем като домашни любимци. А това не следва да е нормалното съществуване на един мислещ човек. Вероятно следва да блъскаме, да се тормозим и да търсим и живота ни да е едно постоянно търсене. Едно постоянно нареждане на мозайка или пъзел, по-скоро на кула. Кула е най-точната метафора на живота ни. Бавно редим своята кула и колкото по-висока става тя, толкова е по-нестабилна, а ако не подреждаме частите й правилно, тя е нестабилна, когато е още съвсем ниска. Значи би следвало да сме особено внимателни към нашия строеж, тъй като ако кулата се срути, трябва да започнем отначало, а това изисква сериозно търпение. Друг аспект на кулата е начина й на подреждане, може да редим кулата си съвсем криво, без да знаем и нареждайки по този начин парчетата, тя да е обречена да падне рано или късно. Но как бихме могли да знаем дали я редим криво? Освен ако не опитаме, вероятно няма как да знаем. Можем, също така, да наблюдаваме кулите на другите и да видим, когато някоя се разруши. Така можем да анализираме строежа на човек, да преценим къде е сгрешил и да не следваме този пример. Ако нашите парчета са подредени като неговите, можем да ги преместим, за да не ни сполети съдбата му.

Животът има толкова аналогии, метафори и стотици афоризми. Колкото хора, толкова и обяснения за живота, за начина на живот и изобщо - всичко за него. Но колкото повече въпроси си задаваме за него, толкова повече въпроси се появяват. Отговорът на един, носи още много други, незададени. Нормално е да се запитаме, дали има смисъл да си задаваме въпроси, след като ставаме свидетели на този факт - въпросите пораждат още въпроси. Вероятно вече е късно, късно е, защото сме започнали с въпросите си и сега е трудно да спрем. Ако не бяхме започвали или бяхме спрели на време, нещата нямаше да се задълбочат до толкова. Но фактът си е факт и ние вече сме там, където вероятно не сме искали да бъдем, мястото, на което въпросите вече са много повече от преди, а отговорите все по-малко.

Търсенето на отговори е сложна дейност, още повече за нещо, недотам ясно обособено като живота. Животът е абстрактно понятие и мнението на всеки за него е субективно. Когато търсим отговори и искаме те да бъдат възможно най-близо до истината (каквото и да значи тази дума), редно е да се ровим и тук и там, да погледнем, където се сетим и където не сме предполагали да търсим. А това наистина поражда още въпроси, тъй като на всяко място имат своя теория, която отхвърля друга, с която сме се запознали по-рано. Продължаваме с търсенето и откриваме трета обосновка, която е различна от първите и т.н. и т.н..

Изводът е, че не бива да си правим извод.

Под въпрос

Едно от посланията, които ни оставя Джордж Карлин е: " Децата трябва да бъдат учени да поставят под въпрос всичко, да поставят под въпрос всичко, което четат и всичко, което чуят".
Достоверната информация идва от достоверен източник. Този източник е авторитетна фигура. Първите авторитетни фигури са нашите родители. От тях научаваме първите неща, които знаем за света и живота. Когато сме деца ние сме любознателни и любопитни, задаваме въпроси за всичко. Когато обаче се опитваме да спорим с родителите ни, срещаме първата трудност "мама/татко винаги е прав/а". Липсата ни на адекватни аргументи, ни лишава от правото да можем да спорим с тях. След време приемаме, че те винаги са прави и не оспорваме думите им. Това става в една друга възраст, когато разбираме, че те не са били прави за всичко. Но до този период, ние сме научили голяма част от нещата, които знаем, благодарение на тях. Проблемът е, че те не могат да ни научат на повече от каквото знаят и още по-големият проблем е, че ни научават на нещата, на които те са научени. Първичните ни знания са сходни с техните, нашите знания са продукт на техните, техните продукт на техните родители и т.н.. Но знанията за света им в голяма степен не са правилни, те са научени да живеят по определен начин, да следват определени правила и режим. Трябва да се стремиш към едни неща и да правиш други, защото "така трябва". Когато приемаш един човек за авторитетна фигура, приемаш, че знае или е наясно повече от теб. Това е заблуда, макар и авторитетните фигури да могат да убеждават в правотата си, благодарение на години практика в тази система, тя често не е правилна. 
Родителите ни могат да ни научат само на нещата, които знаят или които смятат, че знаят. Не трябва да ги обвиняваме ако се опитват да ни наложат определен стандарт или начин на живот. На тях това им е внушено за правилно и те предават щафетата.
Следващите авторитетни фигури в живота ни са учителите в училище. Макар и училището да има за цел да даде определено количество знание и обща култура, то разрушава повече, отколкото гради. В училището учим информация, която някой е определил за нужна. Това, което училището убива най-много е личността. Правото на лично мнение не се зачита, отличният ученик е този, който е повторил най-добре урока, който му е предаден. Урокът, който няма за цел да развие човек, а да натъпче главата му с факти.
Най-популярната заблуда сред хората на средна възраст е телевизията. Те приемат всичко, което чуят по новините за чиста монета - "щом там го казват, значи трябва да е така". Но новините имат своята сила, а силата е власт, всяка власт се управлява от някого, щом има власт има и хора, които искат да я ползват в своя полза. Така всичко се изопачава, за да внуши определена идея на хората - "този е добър, този лош". Новините, също така, са избирателна информация, тоест те решават какво да научим и какво не. А дали всъщност научаваме нещо и до каква степен то се доближава до истината?
Информацията, която приемаме не би трябвало да идва само от един източник. Всяка информация, преди да се съгласим с нея или да я отречем, трябва да се проверява, сверява, за да можем да добием най-ясна представа какво е истина и какво не. Би трябвало сами да определяме кое твърдение е вярно и кое не. Но сме мързеливи, малко хора биха се хванали да търсят информация за всичко, което чуват, четат и "знаят". Това изглежда като много работа и затова и не я вършим или не я вършим както трябва. На това разчитат тези, които ни дават информацията и ни манипулират, чрез нея, разчитат, че сме твърде мързеливи да търсим и са прави, мързеливи сме.
Колко хора в света са религиозни или атеисти? Колко от атеистите са чели някоя религиозна книга? Вероятно много малка част от тях, звучи логично, защо да четеш нещо, което не те интересува. Голяма част от атеистите избират да не вярват в религията без да са чели нищо по въпроса. Слушали са тълкуванията на една или друга авторитетна фигура, извадени пасажи от тук и от там. Но това не е цялата информация. А колко религиозни хора са чели или интересували от книги противопоставящи се на религиозните? Когато търсим информация, която да потвърждава само тази, която знаем в момента няма да имаме реална представа. Не е задължително религиозните да станат атеисти или обратното. Но е възможно нещата да са много по-свързани, от колкото смятаме. 
Израствайки в едно общество ние ставаме част от него. Обществото е такова, каквото е и има за цел да ни направи част от себе си. То спазва определени закони, правила и има собствена парадигма. То създава себеподобни, клонинги, хора, които следват един и същ модел на живот и се стремят към едни и същи неща. Много неща приемаме без да сме ги оспорили. Много хора казват, че едно нещо е такова, защото не може да бъде другояче. Смятам, че това е напълно погрешно. Нещата могат да бъдат различни, всъщност нещата са били различни и сега са различни, в сравнение с преди и ще са различни в бъдеще. Един ден, години от сега, хората ще си задават въпроса "Как може да са били толкова глупави?" и колкото повече търсим и се стремим към разрушаване на вредните парадигми, толкова по-бързо това време ще настъпи. Преди време са смятали, че земята е в центъра на галактиката, защо да не се смята така, има планета, ние сме на нея, логично е да сметнем, че след като ние сме си най-важни, нашето място в галактиката е най-значимо. Днес знаем, че това не е така и логиката да бъде така не се базира на никакви реални данни.
Това, че обществото ни е такова, не означава, че трябва да бъде такова. Това, че една система работи, не означава, че е най-ефективната възможна такава. Ако беше така, нямаше да има толкова нещастни хора, нямаше да има хора, които се чувстват непълноценни, неоценени и т.н. Защо 1% от цялото общество притежава 96% от всички пари в света? 
Усложняваме живота си, вместо да го опростяваме. Сентенцията гласи, че гениалността се крие в простотата. Защо дълбаем там, където няма смисъл да се дълбае? Защо хората с много пари и власт се борят за повече пари и повече власт? Защо ни е да имаме повече, отколкото се нуждаем?
Обществото се опитва да ни втълпи кое е правилно и кое не. Но всъщност правилно и неправилно са абстрактни понятия. Ако  сториш зло някому е неправилно, това е ясно. Но обществото ни кара да смятаме, че определен начин на живот е правилен, а друг грешен. Директно или не ни се втълпява на къде да вървим и какво да правим. Щом едно нещо е правилно за едни, следва ли да е правилно за всички? 
Всичко е система и системата има нужда от хора, които да я поддържат жива. Хората са тези, които се движат по определените от системата пътеки, ако престанем да следваме тези пътеки, системата ще изчезне. 
Това, което не ни учат в училище е емпатия, разбиране, приемане. Креативността не се тачи. Учат ни на модел на поведение, как да бъдем част от системата. Защото системата има нужда от хора, за да продължи да съществува и малкият процент хора да бъде начело на голямата тълпа от вкарани в определени рамки мозъци.

Защо не сме успели

Защо не сме успели? Какво имат успелите хора, което ние нямаме? Какво е успех?
Успехът е абстрактно понятие и за всеки човек той би имал различно значение. Достигането до определени висини в един аспект или сфера от живота можем да определим като успех. 
Основният  въпрос е - Какво имат другите, което аз нямам? 

Вяра
Тази простичка дума, изпълнена с много сила. Хората, които успяват, имат силна вяра. Не е нужно да вярваш в каквото и да е, освен в себе си, стига да вярваш силно. Ако вярваш в себе си, в способностите си, толкова силно, че чак е лековерно, се движиш напред. Силната вяра, че можеш да постигнеш нещо е това, което те тласка напред. А ако това, към което се стремиш е постигнато и от други, вярата ти ще е по-силна, защото в главата ти се върти изразът  "щом те могат, мога и аз".
Силата да започнеш отначало
Да започнеш отначало означава да не приемаш провала днес за постоянна дефиниция. Много успели хора са се проваляли десетки пъти преди да успеят да постигнат резултат. Томас Едисон е направил 10 000 неуспешни опита, при създаването на електрическата крушка. Той се е провалил 10 000 пъти, опитвайки се да направи нещо, още повече, нещо, което не е било измислено до тогава. Следва да си зададем въпроса: "колко пъти съм се провалял аз, преди да се откажа?". Провалът е най-големия проблем по пътя към постигане на целта, той смачква мотивацията ни и от нас зависи да се преборим с него.
Постоянство
Почти никой не е направил нищо от първия път или изведнъж. Постоянството е ключа към успех. Да продължиш, въпреки трудностите, въпреки провалите, да не приемаш оправдание, премахваш "не мога" от речника си. Всичко, над което работим, ще донесе своите плодове рано или късно и колкото повече работим, толкова по-бързо.
Страст
Когато човек иска да постигне нещо, той трябва да го иска истински. Това означава да сложим целта си в един от приоритетите си, като яденето или дишането. Когато не си постигнал нещо, обикновено е, защото не си го искал достатъчно силно, тоест не си влагал максималното, на което си способен.

Ако сме спрели по пътя си към постигане на целта, значи нашата цел не е била толкова важна за нас. Желаейки да постигнем нещо, ние трябва постоянно да се стремим към него, нищо голямо не се постига лесно. "Когато искаш да направиш нещо, намираш начин, когато не искаш - намираш оправдание". Трябва да заменим "нямам време" с "ще намеря време"; "не зная как" с " ще науча как" ; "не мога" с "мога". Нужна е отдаденост и вяра в себе си, защото така винаги ще има поне един човек, който вярва в способностите ни.

Всичко е от значение?

Дали всичко има значение?
Често си повтарям, че ВСИЧКО има значение. Искам да вярвам, че всичко има значение, но то твърде често се различава от нашите представи.  Едно събитие може да няма най-логичното и лесно смилаемо обяснение. Днес то може да не означава нищо, но утре или пък година от сега да изиграе решаваща роля в нечий живот.
Другата страна на нещата е, че нищо няма значение, тоест всичко е случайност. И когато погледнем назад, изтегляме само фактите, които са ни изгодни, за да свържем нещата, доказващи че всичко е имало значение. Тук приемаме, че значение и смисъл изобщо не съществуват, но имайки нужда от това, ние сами го създаваме.
Доказателства и за двете теории съществуват, всеки може да ги намери в своя живот и само личния избор е това, което те кара да вярваш в едното или в другото. Макар да се живее много по-спокойно, когато вярваш, че всичко е от значение. Да приемеш, че всяко малко и незначително събитие играе роля в живота ти, че то ще се отрази на бъдещото ти развитие. Това, което се случва е малко парче от големия пъзел, който се нарежда, за да може след време всичко да придобие смисъл. Може би това вярване е сладка заблуда, към която бягаме, понеже изпитваме затруднение да си обясним някои неща или да приемем неприятните моменти в живота ни. Въпрос на гледна точка, предполагам.
Отговорът може да се крие по средата, някои неща да имат значение, а други не. Но и тогава не можем да знаем кои са важни и кои само фон.
Истината е, че не можем да сме сигурни за това, както и за повечето неща случващи се с нас или около нас. Трябва да приемем собственото си неразбиране за нещата. Не трябва да спираме да търсим отговори, но трябва да приемем хипотезата, че безспорни доказателства могат и да не се появят.

Четейки това, човек така или иначе има своя гледна точка, избрал е вярване, на което да се осланя. Когато чете едно становище, в което вярва, той подсилва вярата си. Текстът за него няма за цел да му изготви нов мироглед, а да затвърди вече съставения. Ако вярваме, че всичко е от значение, ще търсим доказателства за това, ако не - доказателства за обратното. Не бих се нагърбил с отговорността да убеждавам когото и да било в каквото и да било. Но смятам, че е правилно да се вземат предвид всички гледни точки преди човек да бъде напълно убеден в едно или друго.

Изкусно изкуствено изкуство

С раждането на пластмасовото поколение произлиза нуждата от пластмасова култура, възгледи и дори изкуство. Пластмасовият човек е по-истински от теб, малкото неща, които щъкат из главата му са по-възвишени от твоите и с насмешка те гледа, когато му споделиш за нещата, които те вълнуват. За пластмасовото поколение е важно всичко да е лъскаво, всичко да изглежда добре, а качеството му е далеч по-маловажно, а ако нещо изглежда твърде добре, не е нужно да има други качества. Хубаво е да имаш хубава жена, пък била тя и не много естествена, никой не се е оплакал, че целува неестествено големи устни или че пипа пластмасови цици.
Пластмасата има нужда от култура и изкуство, от музика, от звук или шум, или нещо, което казва "ти си човека" и пластмасата е готова да си вярва. На нея малко й трябва.

И създал материалният човек изкуство за пластмасата. Създал той музика, която пластмасата да разбира, създал песни с текстове не много сложни, за да може пластмасата да ги помни. Създал възгледи и приоритети, за да се знае кое е важно и кое не, за какво да се мисли и за какво да се мечтае.
С времето пластмасата се увеличавала, разраствали се пластмасовите хора и живият човек започнал да става дефицит. Малко живи хора останали и живият човек се превърнал в гладния човек. И започнал да служи той на пластмасата, за да не яде пластмасова храна. Гладният човек вече не бил съвсем гладен, но пластмасовият въздух започнал да уврежда живеца му и се разболял живият човек и започнал да умира все по-рано и все по-тъжно. А през това време пластмасата процъфтявала и създавала своя ренесанс, въпреки че не знаела какво означава тази дума.
Пластмасовото поколение растяло и все повече се отдалечавало от изкуството и от живите неща, познати й били само пластмасовите. Докоснела ли се до изкуството или до някой екзистенциален въпрос, пластмасата била в друг свят, сбъркан за нея и необясним. Не разбирала пластмасата как някой оценява това и как изобщо това е качествено или защо да се разсъждава над някакви въпроси, затова спирала да мисли, за да не я заболи глава. Не хабяла време и усилие в такива размисли пластмасата, много по-приятно се мислело и мечтаело за нещо лъскаво.

Всичко е за добро

Толкова е трудно да следваш идеологията, че всичко е за добро, когато нещата не са добри. Трудно е човек да си представи как всичко ще се нареди и нещастието днес ще увеличи щастието в бъдеще. Трудно е наистина, може би защото имаме опасения, че може и да не се случи или щастието грижливо изчаква, за да може да се появи, когато най-малко го очакваме. Разбира се, то няма ясна дефиниция и за един би било едно, а за друг- друго. Стоим наказани в ъгъла и нетърпеливо го чакаме, както чакаш любим човек, притаили дъх. Поглеждаме плахо напред, от време на време, да не би то да е дошло и да не ни се е обадило. Толкова за него! А виж нещастието е друга работа, то също идва неочаквано и обикновено, когато най не ни е нужно, когато най не можем да го понесем. Точно тогава идва то, когато се отпуснеш и свалиш щита си, сякаш да отдъхнеш за момент, тогава то напада без да си обърнал внимание как бавно е допълзяло до теб. Добрата новина, трябва винаги да има такава, е че когато губиш нещо, печелиш  друго. Лошата е, че когато печелиш нещо също губиш друго, а иронията е, че често не виждаш какво си спечелил, когато загубиш и обратното. Естествено животът ще ти го сервира и няма да пропусне да ти покаже твоята победа от загубата или обратното, но това става, когато съвсем забравиш и се оставиш течението да те понесе.

Не сме

Ние не сме толкова умни, колкото ни се иска да вярваме, че сме.
Като за начало, можем да изместим думата "умен" от речника ни и да я заменим с интелигентен. Нека започнем да използваме умен/умна/умно само, когато се отнася до котки, кучета и т.н.. 
Решенията, които взимаме.
Иска ни се да вярваме, че решенията ни са съзнателни и всичко, което решим да направим или не, е предварително премислено. Всъщност малко решения са такива. През целия ден ние взимаме стотици решения, повечето са продиктувани от подсъзнанието ни, тази част от мозъка, която не контролираме. Тези решения са като рефлекси, взимат се без да се обсъждат, въз основа на нашата база данни, тоест всичко, което сме чели, гледали, слушали, преживяли и т.н.. 
Дори съзнателните ни решения не са докрай оптимални или рационални. Ние не сме компютри, следователно рационалните решения не винаги са такива, а и често те не са правилни за нас. При взимането на решения, огромна роля играе човешкия фактор, тоест нашите емоции. Те често взимат надмощие при взимането на решения.
Основен критерий при взимането на решения е "най-доброто". Най-доброто, което можем да направим за нас, за останалите, според самите нас. Но ние не можем да видим бъдещето, за да знаем дали това, което смятаме за най-добро, в действителност е такова. Освен това, "най-доброто" е само въз основа на нашите разбирания и знания, тоест то е ограничено, защото и нашето мислене е такова, тъй като не можем да бъдем еднакво знаещи във всички сфери и аспекти на живота, а той има много. Един френски философ изтъква това като казва, че хората вредят най-много на своите близки, именно, когато им мислят доброто. Родителите, например, винаги искат най-доброто за своите деца и често не си дават сметка, че най-доброто според тях, съвсем не е такова за детето им. Защото "най-доброто" е субективно понятие.
Знанията, които притежаваме.
След определен житейски опит ние смятаме, че имаме нужните за нас знания. Още в тинейджърска възраст смятаме, че знаем много или поне знаем, колкото ни е нужно. Разбира се след като преминем през този период, разбираме грешките си в разбирането по отношение на това и онова. Този процес продължава през нашето израстване. След всяка година се чувстваме по-мъдри и по-знаещи от предната, следователно сегашният ни период също след време ще бъде периода на преход. Нужен е цял живот, един човек да бъде завършен индивид, а може и да не е достатъчен.
Нещата, в които вярваме.
Човек рядко сменя рязко убежденията си. Те също са в процес на развитие и през целия ни живот се надграждат. Приели една теза за вярна, ние постоянно търсим информация, доказваща правотата ни и отхвърляме тази, която е различна от нашата. Убедени веднъж в тезата си в някой аспект на живота, ние трудно бихме видели другата гледна точка. Щом нашата гледна точка е правилната, другата остава да бъде погрешна. Когато човек вярва в нещо, той винаги ще намери доказателства за правотата си. Ако вярваме, че числото 7 играе голяма роля в живота ни, ние винаги ще забелязваме всички 7-ци, които са наоколо и ще игнорираме другите числа.
Приемаме нови вярвания само когато нямаме ясно изградено мнение по някой въпрос, тогава базата ни данни не е пълна и можем да приемем нечия гледна точка, при положение, че е добре аргументирана.

Ние не сме толкова умни, иска ни се да вярваме, че разбираме живота, хората и всичко около нас. Смятаме, че знаем точно колкото ни трябва, че онова знание, което не притежаваме, не е от такова значение колкото това, което имаме сега. Както пише в "Черният лебед"- "ние не знаем, това което не знаем", следователно не можем да сме сигурни за нищо. Можем единствено да приемем или не своето невежество. Трябва ли да поставяме всичко под съмнение и да се замисляме дори за най-малките свои действия, постъпки и мисли? 
Не зная кой е "пътя", но знам, че е добре човек да си задава въпроси, добре е да сверява информацията, която има, иначе сигурно още щяхме да смятаме, че земята е плоска.

Микро разказ

За 
бедните
богатите
кривите
правите
старите 
младите
За 
неразбраните
различните
отбраните 
приетите
За
силните 
слабите
малките 
големите 
За
белите
черните
сините
червените
 За
интелигентните
неинтелигентните
разумните
неразумните
За 
успелите
неуспелите
успяващите
неуспяващите
За
сегашните
отминалите
днешните
бъдещите
 За
мъдрите
неопитните
сложните
простите
За
веселите 
тъжните
усмихнатите
мрачните
 За 
нея
него 
За 
теб,
този микро разказ е за вас:

Телефонът остава мълчалив, когато се взираш в него.

Мисля

Мисля, следователно съществувам.
Съществувам, следователно мисля.
Мислейки съществувам.
Съществено мисля.
Мислено съществуване.
Смислено мисловен.
Мислено същество.
Съществено мислене по несъществени мисли и обратно.
Съществувам, за да мисля.
Мисля, че съществувам.
Мисля за съществеността.
Всъщност, мисля съществено.
Мисля, за да съществувам.
Съществуващите мислят, поне на теория.
Мислителите са неосъществени същества.