Настояще

Отнесени сме. Отнасяме се, когато си спомняме за миналото и се отнасяме, когато мислим за бъдещето. Това отнасяне ни пречи да живеем в настоящето. Но ако не живеем в настоящето, къде живеем тогава? Съществуваме в настоящето, а живеем в миналото и бъдещето. Забравяме, че миналото е минало, а бъдещето ще дойде така или иначе, независимо дали мислим за него или не. Какво значи да живеем в настоящето? Редно е да дефинираме живот. Животът би бил възприемане на всичко около нас по най-обективен начин. Животът не предлага само негативи или само позитиви. Какво ли значи това, ако живеем в настоящето ще виждаме и двете или не? Настоящето ни често се определя от това, което искаме да постигнем, да си купим и да имаме, тоест обосновава се на нямането. Иначе казано виждаме май само негативното в сегашното си живеене. Когато се връщаме към миналото, към някакъв приятен спомен, ние си спомняме само за приятната част от изживяното, не си спомняме дали в същия момент сме имали запек или ни е боляло глава. Мислейки за бъдещето ние мислим само за позитиви, освен ако не мислим за бъдещите сметки и задължения. Мислим за това къде искаме да сме, какво искаме да постигнем, какво да имаме и т.н., тоест само позитиви. Но и в бъдещето и в миналото има и от двете, би следвало да има баланс, но за него е съвсем трудно да се разсъждава. Та, щастливият живот е живот в настоящето. Това го срещаме навсякъде, знаем че е така, така де, така ни казват. Но обобщението на живот в настоящето още ни се губи. Какъв би бил живота ни в настоящето, който да е щастлив. Най-логичният отговор би бил да мислим за това, което имаме, а не за това, което нямаме. Но пък ние хората сме шантави същества, свикваме много лесно с всичко, което имаме и то вече не е специално за нас. Имаме способността да се нагаждаме към всичко и започваме да приемаме нещата за даденост. Така спираме да ценим това, което имаме и пак се фокусираме над другото. Малко са тези хора, които си казват „ех имам еди какво си, толкова съм щастлив”. И ние сме си го казвали, но това преминава за ден, два или месец, след това се връщаме на изходната позиция – нямането. Значи, за да сме щастливи, трябва да сме малко налудничави, да се спираме и да мислим: „щастлив съм, защото имам това и това”. Казвам налудничави, защото такова поведение едва ли се смята за нормално, макар може би то следва да е нормалното, а не нашето.