Размисли 28.11.2013

Животът на човек не би следвало да е това, което е. Но ако не би следвало да е такъв, не би бил такъв. Може би, ако е такъв, какъвто е, значи би следвало да е така. А може би не следва да е така, но ние живеем в заблудата, че така е редно. Защо ни е даден този мозък, който само обърква нещата? Имаме ли реална свобода да бъдем съвсем неограничени и различни, да имаме всичко, от което се нуждаем? Ако имахме всичко, което ни е нужно, вероятно нямаше да се стремим към нищо, всичко щеше да е измислено, направено и ние щяхме да живеем като домашни любимци. А това не следва да е нормалното съществуване на един мислещ човек. Вероятно следва да блъскаме, да се тормозим и да търсим и живота ни да е едно постоянно търсене. Едно постоянно нареждане на мозайка или пъзел, по-скоро на кула. Кула е най-точната метафора на живота ни. Бавно редим своята кула и колкото по-висока става тя, толкова е по-нестабилна, а ако не подреждаме частите й правилно, тя е нестабилна, когато е още съвсем ниска. Значи би следвало да сме особено внимателни към нашия строеж, тъй като ако кулата се срути, трябва да започнем отначало, а това изисква сериозно търпение. Друг аспект на кулата е начина й на подреждане, може да редим кулата си съвсем криво, без да знаем и нареждайки по този начин парчетата, тя да е обречена да падне рано или късно. Но как бихме могли да знаем дали я редим криво? Освен ако не опитаме, вероятно няма как да знаем. Можем, също така, да наблюдаваме кулите на другите и да видим, когато някоя се разруши. Така можем да анализираме строежа на човек, да преценим къде е сгрешил и да не следваме този пример. Ако нашите парчета са подредени като неговите, можем да ги преместим, за да не ни сполети съдбата му.

Животът има толкова аналогии, метафори и стотици афоризми. Колкото хора, толкова и обяснения за живота, за начина на живот и изобщо - всичко за него. Но колкото повече въпроси си задаваме за него, толкова повече въпроси се появяват. Отговорът на един, носи още много други, незададени. Нормално е да се запитаме, дали има смисъл да си задаваме въпроси, след като ставаме свидетели на този факт - въпросите пораждат още въпроси. Вероятно вече е късно, късно е, защото сме започнали с въпросите си и сега е трудно да спрем. Ако не бяхме започвали или бяхме спрели на време, нещата нямаше да се задълбочат до толкова. Но фактът си е факт и ние вече сме там, където вероятно не сме искали да бъдем, мястото, на което въпросите вече са много повече от преди, а отговорите все по-малко.

Търсенето на отговори е сложна дейност, още повече за нещо, недотам ясно обособено като живота. Животът е абстрактно понятие и мнението на всеки за него е субективно. Когато търсим отговори и искаме те да бъдат възможно най-близо до истината (каквото и да значи тази дума), редно е да се ровим и тук и там, да погледнем, където се сетим и където не сме предполагали да търсим. А това наистина поражда още въпроси, тъй като на всяко място имат своя теория, която отхвърля друга, с която сме се запознали по-рано. Продължаваме с търсенето и откриваме трета обосновка, която е различна от първите и т.н. и т.н..

Изводът е, че не бива да си правим извод.