Както и да е

Както и да е.
За доста неща – както и да е.
Защо има нужда да се мисли за много неща?

Искам да мисля само за хубави неща.
Така може само хубави неща да ми се случват.
Мисля, че има такава теория.
Би било добре.
Но е трудно да си мислиш само за хубави неща.
Особено  след като съществуват толкова много неприятни хора, които бъркат в мозъка ти.
Та именно те развалят добрата ти мисъл.
А когато те не се намират, това без проблем вършим и ние.
Ей така, защото си луд ако мислиш само за хубави неща.
Така ти казват, нещо си мръднал.
Наистина ще си мръднал, ако си вечно в добро настроение, вечно усмихнат...
Ще си мръднал от обикновения свят... за обикновения човек.
Но има ли смисъл да живеем в обикновения свят?
Нека го запазим за обикновените.
Нека обикновеността бъде само за тези, които имат нужда от нея.
Нека заживеем необикновено в обикновения свят, за да изглеждаме необичайно в обичайността.
Нека сме мръднали, защото може би точно това изместване ще смени ъгъла, от който гледаме света към една по-добра гледна точка.
Може би.
Всъщност, както и да е.

Нормален

Всичко в живота ми се разви нормално.
Майка ми казва, че съм се родил нормално.
Детството си не помня, но са ми казвали, че е било нормално.
Като всяко нормално дете започнах да ходя на училище.
Получавах оценки „добър“, но за мен това означаваше „нормален“.
И това ми харесваше.

Аз всъщност винаги съм искал да съм нормален.
Изучих се нормално.
И бе нормално да запиша университет.
Ожених се, родиха ми се нормални деца.
Започнах нормална работа.
Получавах редовно и нормално заплащане.

Днес съм на 67 години.
Разбрах, че цял живот съм бил повече от нормален.
Аз бях определението в речника за тази дума.
Срещу израза "нормален човек " стоеше моята снимка.
И дори и да не ме познавате пак не бихте се усъмнили, че съм безкрайно нормален.

Сега, докато пиша това, съм целия в жълта боя.
Стоя гол в стая пълна с котки.
През последните месеци дълбах пода.
Направих изящни улеи, написах "нормален".
Скоро, когато си прережа вените, ако всичко мине по план, кръвта ми ще почете по улеите и ще направи надписа червен.
Не жалете за моята смърт, тя е нормална.

Гръбначно изкривяване на мисълта

Ново начало.
Едно по-добро начало.
И вероятно един по-добър край.
Макар едното да не предполага за другото.
Няма обещания за каквото и да е.
Такъв е животът.
Такъв е светът.
Пък и ние не заслужаваме обещания.
Нищо не заслужаваме.
Но всичко ни се случва.
Или почти.
Искаме да ни се случват само хубави неща.
А те не винаги се случват, поне не всички.
Понякога се случват и не хубави неща.
Тогава е съвсем неприятно.
Не само че не са се случили хубавите, ами сега и лоши.
Защо ни наказва така светът?
Какво сме му направили?
Не зная.
Светът може би знае.
Но дали ще разкрие защо ни се случва това или онова, хубаво или лошо, не зная.
Вероятно не.
Защото светът не говори.
А може би говори, но не сме настроени към неговата честота, така че не знаем какво казва.
Остава на нас да определим защо ни се случват нещата.
Когато са неприятни, не сме ги заслужили с нищо, та ние сме добри хора.
А когато са приятни е точно, защото сме си ги заслужили.
Светът вижда нашата доброта и т.н. и ни поощрява.
Заслужаваме си награда за добро поведение, правилна мисъл и изправена стойка.
Защото такива неща като изправената стойка също са важни.