Бъдеще

Кой ли знае какво ще е бъдещето му? Тези, които са ходили на врачка вероятно знаят, ако врачката е била добра. Все пак знаят само основни неща, които ще се случат, но мисля че това разваля изненадата от бъдещето. А то трябва да е изненадващо, да не знаеш какво те чака, за да не може да се подготвиш за него и да продължиш да бъркаш и да се проваляш. От провалите човек учи много повече от успехите, това не е само мое твърдение, така че би следвало да е вярно или поне повече вярно, отколкото не. Не знаем какво ще е бъдещето ни и по-добре, защо ни е да знаем кога какво ще ни заболи и кога нещо хубаво ще се случи съвсем ненадейно. Нека оставим тези неща да се случват, когато те намерят за добре, а ние неподготвени пак да сбъркаме нещо. Няма нужда човек да не бърка, всички бъркаме, не всички си признаваме, но затова е измислен смеха, за да се смееш на грешките си, на тези на другите и най-много на тези, които смятат, че не бъркат, те са най-забавни. А бъдещето носи какви ли не неща, за някои то ще е така мечтано, а за други съвсем не. Но това е ясно и това, че го изтъквам съвсем не подчертава гънките на моя мозък, по-скоро е дървена философия, за която ще бъда упрекнат. Нека ме упрекват, аз съм свикнал, всеки ден се упреквам, та още един упрек не би ми навредил кой знае колко. Добре е човек да се упреква, но най-добре е да не се упреква за всичко, това обаче още не съм го постигнал, та като го направя ще споделя опита си, за да знаете и вие. Хората споделят своя опит непрестанно, пишат книги, заглавията им са различни, но в общи линии всички те казват „така се живее” и който съвсем не знае как се живее, взима си книгата, чете и вече научава. Други книги гласят как да променим живота си за 2 часа на ден, следват тези за 20мин. на ден и очаквам да се появят съвсем скоро и тези за 2мин. на ден, че да си купя и аз една, тъй като не ми се изразходват повече от 2 минути, за да променя живота си. Други книги предпочитам аз, да чета и да въздъхвам „ех”, понеже и аз искам такива неща да преживея като в книгата, обаче те са се случили на друг и аз само въздъхвам. И други въздъхват, но по други работи, те не ме интересуват, нека си въздъхват по каквото си искат. Само че аз пак се отплеснах, исках да говоря за бъдещето, а то съвсем избяга като тема на моите разсъждения, колкото и слаби и клиширани да бъдат. Клиширани са, понеже много хора са живели преди мен и са имали на разположение цял живот да мислят за бъдещето и са измислили доста прилични неща, та за мен не е останало какво ново да кажа. Но моето бъдеще вероятно се различава от тяхното, така че редно е за в бъдеще да измисля други обосновки на бъдещето, но това ще станe в един бъдещ мой период. Можеше да се случи и сега, понеже сега е било бъдеще преди време, но сега си е сега и се случва в момента, така че аз съвсем не го възприемам така.

Настояще

Отнесени сме. Отнасяме се, когато си спомняме за миналото и се отнасяме, когато мислим за бъдещето. Това отнасяне ни пречи да живеем в настоящето. Но ако не живеем в настоящето, къде живеем тогава? Съществуваме в настоящето, а живеем в миналото и бъдещето. Забравяме, че миналото е минало, а бъдещето ще дойде така или иначе, независимо дали мислим за него или не. Какво значи да живеем в настоящето? Редно е да дефинираме живот. Животът би бил възприемане на всичко около нас по най-обективен начин. Животът не предлага само негативи или само позитиви. Какво ли значи това, ако живеем в настоящето ще виждаме и двете или не? Настоящето ни често се определя от това, което искаме да постигнем, да си купим и да имаме, тоест обосновава се на нямането. Иначе казано виждаме май само негативното в сегашното си живеене. Когато се връщаме към миналото, към някакъв приятен спомен, ние си спомняме само за приятната част от изживяното, не си спомняме дали в същия момент сме имали запек или ни е боляло глава. Мислейки за бъдещето ние мислим само за позитиви, освен ако не мислим за бъдещите сметки и задължения. Мислим за това къде искаме да сме, какво искаме да постигнем, какво да имаме и т.н., тоест само позитиви. Но и в бъдещето и в миналото има и от двете, би следвало да има баланс, но за него е съвсем трудно да се разсъждава. Та, щастливият живот е живот в настоящето. Това го срещаме навсякъде, знаем че е така, така де, така ни казват. Но обобщението на живот в настоящето още ни се губи. Какъв би бил живота ни в настоящето, който да е щастлив. Най-логичният отговор би бил да мислим за това, което имаме, а не за това, което нямаме. Но пък ние хората сме шантави същества, свикваме много лесно с всичко, което имаме и то вече не е специално за нас. Имаме способността да се нагаждаме към всичко и започваме да приемаме нещата за даденост. Така спираме да ценим това, което имаме и пак се фокусираме над другото. Малко са тези хора, които си казват „ех имам еди какво си, толкова съм щастлив”. И ние сме си го казвали, но това преминава за ден, два или месец, след това се връщаме на изходната позиция – нямането. Значи, за да сме щастливи, трябва да сме малко налудничави, да се спираме и да мислим: „щастлив съм, защото имам това и това”. Казвам налудничави, защото такова поведение едва ли се смята за нормално, макар може би то следва да е нормалното, а не нашето.

Рационално мислене (съзнание и интуиция)

Съзнание

Рационалното мислене е това, което ни кара да взимаме правилни решения. То е производно на мозъка ни, който играе ролята на компютър. Рационалното мислене ни помага да вземем най-доброто, най-правилното решение. Нашият разум, тоест нашата съзнателност и способността ни да взимаме правилни решения се позовават на мозъка ни. Мозъкът предлага най-доброто решение въз основа на опита и знанията си. Слабото звено на нашето рационално мислене е именно нашия опит, ние не може да имаме еднакъв опит във всичко. Логиката ни се уповава на опита ни. Ако нещо се е случило вследствие на друго, взаимовръзките се смятат за логични, тоест в бъдеще ще постъпим така, както сме постъпили по-рано, ако искаме да имаме подобен резултат, както в миналото. Мозъкът ни вижда причинно следствената връзка и я приема за основа на логиката ни. Събитията, които следват от решението ни се приемат за логични, тоест в сходна ситуация съзнанието ни ще направи връзката с миналите събития и ще постъпи според логиката, която следва, тоест на база на своя опит.

Инстинкти

Всички се раждаме с инстинкти. Инстинктите са заложени в хората и животните. Според това, че човекът е най-висш представител на животинското съсловие, той има избор да пренебрегне инстинктите си, за разлика от животните. Това поведение се определя за поведение на разумен индивид. Ако взимаме решения въз основа единствено на нашите инстинкти, се смята че действаме първично. Човек обаче не може да пренебрегне своите инстинкти напълно и не би трябвало, разбира се, не случайно ги имаме.

Интуиция

Инстинктите трябва да се различават от интуицията. Интуицията е  изследвана, но не и обяснена материя. Тя не подлежи на научно обяснение, тъй като то следва да има логично поставени аргументи и доводи, даващи ясни доказателства за едно или друго. В стремежа си човек да е висш представител на животинския вид, той пренебрегва инстинктите си, но в същия стремеж той пренебрегва и интуицията си. Тъй като инстинктите са заложени в нас, ние нямаме обяснение за тях, те не се обосновават от разума и ние ги приемаме за част от нас, върху която нямаме контрол, можем да ги пренебрегнем, но не можем да ги изтрием от нас. Интуицията има някои сходства с инстинктите, тя също като тях е усещане, а не обяснение. Интуицията не подлежи на контрола на разума, тоест на личния ни компютър (мозъка). Проблемът при взимането на рационално решение е, че то е производна на разума ни, чийто знания са непълни. Той ни казва, че ако действаме по определен начин, ще имаме най-добрия резултат. Но разумът ни не знае това. Интуицията, от друга гледна точка, има по-голяма база данни. Тя е по-висш представител на знание, от този на разума. Интуицията е по-дълбок поглед, от този на разума, тъй като разумът може да си служи само с факти.

Пренебрегвайки интуицията, ние се уповаваме само на физическото ни знание, това на мозъка и не действаме възможно най-рационално, доверявайки се само на него.

Действията на човек задействат домино ефекта, едно домино ще бутне друго, то трето и т.н.. Ние обаче не знаем до къде ще стигне то и дали ще „върви” по пътя, по който сме смятали, че ще тръгне.

Доверявайки се на интуицията си, ние знаем, че сме взели най-доброто решение. Проблемът в интуицията е не че тя може да сбърка, защото тя не бърка, а това, че ние не знаем със сигурност кога „чуваме гласа й” и кога усещането, което имаме се дължи на друго, а не на интуицията. Ако едно решение, задействало събитие от миналото е завършило по един начин, неприятен за нас, усещането, което ще имаме, изправили се отново при подобно решение, ще е негативно. Но това усещане няма да се уповава на интуицията, а на миналото ни, тоест на разума, който е задействал логическата връзка от домино ефекта.

Животът е такъв, че не знаем как едно действие ще доведе до друго. Всеки може да си спомни за пример, когато е смятал, че е действал неразумно или неправилно, а това е довело да изключително благоприятни последици за него. И обратното, всеки има пример за това, как е действал, според него, по най-добрия начин, а последиците са били неприятни. Лошото решение може да доведе до лоша и добра последица, макар то да е абстрактно понятие и ние не знаем кое решение е лошо и кое добро.

Ако умеем обаче винаги да следваме интуицията си, винаги ще сме на прав път. На много места срещаме този простичък закон, въпросът е как да умеем да отключваме интуицията си и как да знаем кога ни „говори” тя, а не разума ни.