Имам. Всичко имам аз.
И щастие и грижи имам.
И проблеми имам. Да ми завиждат тия дето нямат и все да си търсят проблем. Нека ми завиждат, ама аз проблемите си няма да дам, нито един!
Имам и излишни неща имам. Излишни са, но ми трябват, за да ги имам.
Имам и мечти. Редно е да стоят неосъществени, за да мога още да ги имам.
Имам и кариеси, но нямам желание да ги оправя.
И болка в гърба имам, да ми напомня, че имам гръб.
Всичко си имам, честна дума! И добри моменти и лоши спомени. И студени дни и топли вълни. И гъдел и сърбеж.
И когато ме попитат:
- Имаш ли...
- Имам! - казвам преди да съм чул края на изречението.
- ... пари на заем да ми дадеш?
- Ааа, не ми се намират.
сряда, 28 ноември 2012 г.
понеделник, 26 ноември 2012 г.
Лудото
На долния етаж под нас живееше "лудото".
Всички го наричахме така, макар да знаехме името му.
Лудото беше над 10 години по-възрастно от всички нас, но възрастта не личеше по лицето му, на което никога не се бе появил косъм.
То говореше само турски, поради което ние не го разбирахме, но и когато някой говореше на езика му, то също не даваше вид, че разбира.
Като по-малко лудото беше агресивно, но с напредването на възрастта, ставаше все по-плашливо и бе обект на подигравки и присмех.
Лудото често носеше котка със себе си, по един нестандартен и доста груб начин, то я галеше и местеше от едно място на друго.
Изглеждаше сякаш мъчи животинката, но струва ми се, в неговите представи, то й отдаваше любовта си.
Един ден стоях на терасата, бях втренчил поглед навън и забелязах как лудото отново разнася котка със себе си.
То отиде до контейнерите за боклук, те му бяха любима играчка, можеше да ги отваря и затваря, което намираше за очарователно.
Лудото постави котката върху единия контейнер и се зае със заниманието си.
Хвана капакa и го дръпна, механизма се задейства и той се затвори на секундата.
През това време котката, която се бе опитала да избяга застана на пътя на капака и той я затисна през гърба.
Котката нададе силен рев, а лудото бе толкова впечатлено и изненадано, че започна да се смее.
Писукането й бе толкова страшно, толкова жално, изразяваше такава болка, че ме хвърли в шок и аз не бях способен да помръдна, да извикам, дори да мисля.
С всяка секунда то ставаше все по-тежко, все по-болно и отчаяно... а лудото вече се заливаше от смях и от радост дори пляскаше с ръце...
Всички го наричахме така, макар да знаехме името му.
Лудото беше над 10 години по-възрастно от всички нас, но възрастта не личеше по лицето му, на което никога не се бе появил косъм.
То говореше само турски, поради което ние не го разбирахме, но и когато някой говореше на езика му, то също не даваше вид, че разбира.
Като по-малко лудото беше агресивно, но с напредването на възрастта, ставаше все по-плашливо и бе обект на подигравки и присмех.
Лудото често носеше котка със себе си, по един нестандартен и доста груб начин, то я галеше и местеше от едно място на друго.
Изглеждаше сякаш мъчи животинката, но струва ми се, в неговите представи, то й отдаваше любовта си.
Един ден стоях на терасата, бях втренчил поглед навън и забелязах как лудото отново разнася котка със себе си.
То отиде до контейнерите за боклук, те му бяха любима играчка, можеше да ги отваря и затваря, което намираше за очарователно.
Лудото постави котката върху единия контейнер и се зае със заниманието си.
Хвана капакa и го дръпна, механизма се задейства и той се затвори на секундата.
През това време котката, която се бе опитала да избяга застана на пътя на капака и той я затисна през гърба.
Котката нададе силен рев, а лудото бе толкова впечатлено и изненадано, че започна да се смее.
Писукането й бе толкова страшно, толкова жално, изразяваше такава болка, че ме хвърли в шок и аз не бях способен да помръдна, да извикам, дори да мисля.
С всяка секунда то ставаше все по-тежко, все по-болно и отчаяно... а лудото вече се заливаше от смях и от радост дори пляскаше с ръце...
четвъртък, 15 ноември 2012 г.
петък, 31 август 2012 г.
Нестандартен хумор
Докато преглеждах записките си попаднах на 11 листа с несвързани изречения, които писах една зима, когато не можех да заспя. Извадих тези, които ме забавляваха най-много и реших да ги споделя.
Интересно е да отбележим, че през 1932г. са се случили изумително неща, за които никой вече не знае.
Тоалетна и тоалет.
Имало едно време трима братя, те имали руси коси като гейове.
- Ела, върни се мисъл.
- Цък. - каза тъпо мисълта.
Пролет и есен са нещо по-различно от лято и зима.
Стих за обувка би бил добра басня.
В понеделник не се случи нещо по-различно от петък, но по-скоро приличаше на сряда сутрин или събота по обед.
Човешкият мозък се дели на ляво и дясно полукълбо. Дясното не харесва лявото, намира го за простовато.
Всичко ще бъде наред докато има предмети като тостера.
Забравих другите думи, редно е да измисля свои. Афтуктирициозиоциоза например е страхотна дума, ще означава човек с прилеп на главата, ще се ползва в медицината.
Когато порасна ще стана дебел, ще стана най-дебелия човек на света - световен рекорд, ех слава, слава.
И всички заживяха дълго и щастливо без камъни в бъбреците, главобол или ушна кал.
Но пък лятото е по-хубаво от зимата, по-топло е и винаги има комари, за да може любителите на комари да им се наслаждават.
А когато е много скучно, операта не променя това.
Ритъм и блус, блус и ритъм.
Думата минзухар е любимата дума на някои дебели жени.
Точка. Изречението започва на обратно, така че трябва да завърши с главна буквА
Поема за смеха се казва, през сълзи и потни очила избърса човекът, който носеше лещи.
Жалко и тъжно, и самотно, и още...
Квартет от трима души.
Железен стълб, мечтаещ да е топола.
Плодовете на труда, които никой не яде, защото са презрели.
Бавно крачещ папагал бе хвърлил око на ястреба преминаващ до лешояда, сокола и още няколко птици.
Баница с късмет и късмет с баница. Паница боб, боб в паница и, разбира се, паница от боб.
Жителите на Бангладеш вероятно преживяват съвсем различни неща от нас.
В опит да намери G точката, Джими успя да намери още много точки с главни букви, с тях написа дума и разбра колко далеч е стигнал.
Добре е да знаем, че колкото и да се стараят, кокер шпаньолите никога не биха достигнали нашия умствен капацитет.
Зелените пеперуди не са така обаятелни както червените, но трябва да се съгласим, че на вкус са почти еднакви.
Птиците винаги отлитат на юг, дори да са решили друго.
Без глас, без струна, дори без червен пипер.
Изкуство,изкусно изкуство и изкуствено изкуство.
И глухи катерици, и валяк, и полярна мечка, и кутии.
А наблизо испанска песен разчупваше главите на немско-говорящите италианци.
И други неща и кораби.
Нищо няма смисъл и смисълът не би имал себе си, но трябва да отбележим, че това изречение не помага особено.
Но нека си говорят хората, те други преди нас са казали всичко, та да няма какво да кажем, а дори да се намери, то не е съществено.
Интересно е да отбележим, че през 1932г. са се случили изумително неща, за които никой вече не знае.
Тоалетна и тоалет.
Имало едно време трима братя, те имали руси коси като гейове.
- Ела, върни се мисъл.
- Цък. - каза тъпо мисълта.
Пролет и есен са нещо по-различно от лято и зима.
Стих за обувка би бил добра басня.
В понеделник не се случи нещо по-различно от петък, но по-скоро приличаше на сряда сутрин или събота по обед.
Човешкият мозък се дели на ляво и дясно полукълбо. Дясното не харесва лявото, намира го за простовато.
Всичко ще бъде наред докато има предмети като тостера.
Забравих другите думи, редно е да измисля свои. Афтуктирициозиоциоза например е страхотна дума, ще означава човек с прилеп на главата, ще се ползва в медицината.
Когато порасна ще стана дебел, ще стана най-дебелия човек на света - световен рекорд, ех слава, слава.
И всички заживяха дълго и щастливо без камъни в бъбреците, главобол или ушна кал.
Но пък лятото е по-хубаво от зимата, по-топло е и винаги има комари, за да може любителите на комари да им се наслаждават.
А когато е много скучно, операта не променя това.
Ритъм и блус, блус и ритъм.
Думата минзухар е любимата дума на някои дебели жени.
Точка. Изречението започва на обратно, така че трябва да завърши с главна буквА
Поема за смеха се казва, през сълзи и потни очила избърса човекът, който носеше лещи.
Жалко и тъжно, и самотно, и още...
Квартет от трима души.
Железен стълб, мечтаещ да е топола.
Плодовете на труда, които никой не яде, защото са презрели.
Бавно крачещ папагал бе хвърлил око на ястреба преминаващ до лешояда, сокола и още няколко птици.
Баница с късмет и късмет с баница. Паница боб, боб в паница и, разбира се, паница от боб.
Жителите на Бангладеш вероятно преживяват съвсем различни неща от нас.
В опит да намери G точката, Джими успя да намери още много точки с главни букви, с тях написа дума и разбра колко далеч е стигнал.
Добре е да знаем, че колкото и да се стараят, кокер шпаньолите никога не биха достигнали нашия умствен капацитет.
Зелените пеперуди не са така обаятелни както червените, но трябва да се съгласим, че на вкус са почти еднакви.
Птиците винаги отлитат на юг, дори да са решили друго.
Без глас, без струна, дори без червен пипер.
Изкуство,изкусно изкуство и изкуствено изкуство.
И глухи катерици, и валяк, и полярна мечка, и кутии.
А наблизо испанска песен разчупваше главите на немско-говорящите италианци.
И други неща и кораби.
Нищо няма смисъл и смисълът не би имал себе си, но трябва да отбележим, че това изречение не помага особено.
Но нека си говорят хората, те други преди нас са казали всичко, та да няма какво да кажем, а дори да се намери, то не е съществено.
четвъртък, 23 август 2012 г.
Губене на време
Взех, ей така, да изчислявам колко време съм загубил.
Ами да, десетки часове загубено време и къде ли е сега, мога ли да го намеря?
Настоявам то да бъде намерено и да ми бъде върнато.
Ще си върна поне пет-шест години от живота.
Една две години чакане на автобус и на опашка в магазина, три четири години слушане на ненужни истории и безполезна информация.
И кой знае още колко съм изгубил?
Пълноценното ми време едва ли е повече от няколко години, а другото кой го знае какво е? Решил съм, наемам адвокат и защитавам правото си да ми се върне изгубеното!
В днешно време можеш за каквото ти падне, да съдиш когото ти падне и да спечелиш.
Е, аз не искам много, искам си времето.
Искам си времето и това е, ще се подмладя с пет шест, а кой знае, може и с повече години.
Това време мога да го използвам за какво ли не, то по право си е мое и ще правя с него каквото си реша.
Ами да, десетки часове загубено време и къде ли е сега, мога ли да го намеря?
Настоявам то да бъде намерено и да ми бъде върнато.
Ще си върна поне пет-шест години от живота.
Една две години чакане на автобус и на опашка в магазина, три четири години слушане на ненужни истории и безполезна информация.
И кой знае още колко съм изгубил?
Пълноценното ми време едва ли е повече от няколко години, а другото кой го знае какво е? Решил съм, наемам адвокат и защитавам правото си да ми се върне изгубеното!
В днешно време можеш за каквото ти падне, да съдиш когото ти падне и да спечелиш.
Е, аз не искам много, искам си времето.
Искам си времето и това е, ще се подмладя с пет шест, а кой знае, може и с повече години.
Това време мога да го използвам за какво ли не, то по право си е мое и ще правя с него каквото си реша.
сряда, 8 август 2012 г.
Повече от колкото съзнанието може да поеме
Какво е искал да каже автора? Нека го каже!
Авторът: Ама не мога така, то е там, помислете.
Читателите: Не, ние трябва да знаем.
Критиците: Авторът казва това и онова, с това той изобличава образа на еди какво си, превръща го в нещо друго и онова запълва целия сюжет.
Авторът: Не, нямах това предвид, въпреки че вашите идеи не са съвсем погрешни.
Критиците: Не виждате ли собственото си произведение, ако не е такова каквото ние го представяме, за нас няма значение.
Авторът: Друго е значението.
Критиците: И все пак е добра комедия.
Авторът: Но то е трагедия.
Критиците: Нима?
Авторът: Ами да!
Читателите: И ние смятахме, че е комедия.
Авторът: Реализъм е.
Критиците: Прекрасна ирония преплетена в трагикомични ситуации...добре е написано.
Авторът: Аз го написах, но не съм го чел.
Критиците: Ами прочетете го, ще се изумите колко добре пишете.
Няколко дни по-късно авторът се самоуби...
Какво ли искаше да каже авторът?
Авторът: Ама не мога така, то е там, помислете.
Читателите: Не, ние трябва да знаем.
Критиците: Авторът казва това и онова, с това той изобличава образа на еди какво си, превръща го в нещо друго и онова запълва целия сюжет.
Авторът: Не, нямах това предвид, въпреки че вашите идеи не са съвсем погрешни.
Критиците: Не виждате ли собственото си произведение, ако не е такова каквото ние го представяме, за нас няма значение.
Авторът: Друго е значението.
Критиците: И все пак е добра комедия.
Авторът: Но то е трагедия.
Критиците: Нима?
Авторът: Ами да!
Читателите: И ние смятахме, че е комедия.
Авторът: Реализъм е.
Критиците: Прекрасна ирония преплетена в трагикомични ситуации...добре е написано.
Авторът: Аз го написах, но не съм го чел.
Критиците: Ами прочетете го, ще се изумите колко добре пишете.
Няколко дни по-късно авторът се самоуби...
Какво ли искаше да каже авторът?
неделя, 5 август 2012 г.
Този разказ не е за вас
Вървя към кафе машината, в джоба ми има 50 стотинки - последните ми пари.
Мисля си, че ми се иска да имам повече пари, не зная какво ще ги правя, сега ми е нужно само кафе.
И пак се замислям и вече съм щастлив, че имам поне тях, за да мога да си взема кафе.
Изваждам парите от джоба си и аха да ги пъхна в нея, виждам, че някой вече е сложил 50 стотинки, оглеждам се, изчаквам, наоколо няма никой.
"Парите, които исках", мисля си.
Натискам копчето за кафе, докато чакам то да се приготви, зад мен някой е дошъл и чака своя ред за кафе машината.
Взимам си кафето, пускам последните си 50 стотинки и тръгвам.
Човекът ме изгледа странно и искаше да ми каже нещо, но аз тръгнах твърде бързо.
Сигурно му беше любопитно защо съм го направил.
А ако знаеше, че това са последните ми пари?
Когато разказах тази история, ме попитаха защо.
- Не трябва да взимаш от света повече, от колкото ти е нужно.- смотолевих аз, но отговорът не бе достатъчно ясен, а и аз самият не се разбрах много.
Мисля си, че ми се иска да имам повече пари, не зная какво ще ги правя, сега ми е нужно само кафе.
И пак се замислям и вече съм щастлив, че имам поне тях, за да мога да си взема кафе.
Изваждам парите от джоба си и аха да ги пъхна в нея, виждам, че някой вече е сложил 50 стотинки, оглеждам се, изчаквам, наоколо няма никой.
"Парите, които исках", мисля си.
Натискам копчето за кафе, докато чакам то да се приготви, зад мен някой е дошъл и чака своя ред за кафе машината.
Взимам си кафето, пускам последните си 50 стотинки и тръгвам.
Човекът ме изгледа странно и искаше да ми каже нещо, но аз тръгнах твърде бързо.
Сигурно му беше любопитно защо съм го направил.
А ако знаеше, че това са последните ми пари?
Когато разказах тази история, ме попитаха защо.
- Не трябва да взимаш от света повече, от колкото ти е нужно.- смотолевих аз, но отговорът не бе достатъчно ясен, а и аз самият не се разбрах много.
четвъртък, 2 август 2012 г.
Смъртта на лястовицата
Лястовицата летеше могъща и величествена.
Тя беше господар във въздуха.
Умееше всякакви лупинги и номера.
Издигаше се високо и се спускаше право надолу, понякога само на сантиметри от земята замахваше с криле, за да не се сблъска с нея.
Един ден лястовицата летя до високия стълб, на който обичаше да каца, за да гледа хората и града.
Когато стигна до върха му откри колко се бе изморила.
С последни сили бе успяла да кацне.
Лястовицата разбра, че е остаряла.
Беше много уморена, не можеше да продължи да лети, трябваше й цял ден почивка.
Лястовицата погледа града и хората, както обикновено.
Не бе минала и минута, когато тя скочи от стълба, разпери криле и се спусна с все сила надолу.
Но този път не размаха крила преди земята, дори не отмести глава...
Малкото птиче тяло се размаза на горещия асфалт, а крилата му продължаваха да бъдат все така разпънати.
Тя беше господар във въздуха.
Умееше всякакви лупинги и номера.
Издигаше се високо и се спускаше право надолу, понякога само на сантиметри от земята замахваше с криле, за да не се сблъска с нея.
Един ден лястовицата летя до високия стълб, на който обичаше да каца, за да гледа хората и града.
Когато стигна до върха му откри колко се бе изморила.
С последни сили бе успяла да кацне.
Лястовицата разбра, че е остаряла.
Беше много уморена, не можеше да продължи да лети, трябваше й цял ден почивка.
Лястовицата погледа града и хората, както обикновено.
Не бе минала и минута, когато тя скочи от стълба, разпери криле и се спусна с все сила надолу.
Но този път не размаха крила преди земята, дори не отмести глава...
Малкото птиче тяло се размаза на горещия асфалт, а крилата му продължаваха да бъдат все така разпънати.
вторник, 24 юли 2012 г.
Синдрома на малкото дебело момиче
Още с раждането си, малкото дебело момиче (МДМ) свиква да получава всичко, което пожелае, то развива първо това качество преди всяко друго, това е и причината то да надебелее. Всички около него му угаждат и му се радват.
Мама има големи планове за МДМ, тъй като тя не е успяла да реализира много от своите мечти, тя не иска такава съдба да сполети рожбата й.
Още в полусъзнателна възраст МДМ е записано на всякакви дейности: английски, китара, карате, спортни танци, пиано, тенис... графикът на МДМ е запълнен докрай.
То ходи на всички, но те са твърде много и дори талантливо дете, каквото МДМ не е, трудно би имало добро развитие във всички. Понякога мама вижда това и скъсява списъка.
МДМ обикновено е последно по успехи във всяка от групите, но мама не вижда това, тя е убедена, че то се справя отлично и доста по-добре от останалите. Тя не може да повярва колко добре танцува, свири или учи нейното момиче.
Мама не пропуска да се похвали на останалите с „постижения“ на щерка си. Тя не пропуска да похвали и нея, за да трупа самочувствие отрочето.
МДМ е все още неразвит индивид, то вижда цялата любов наоколо, вижда радостта на хората към него и смята, че е много добро в това, което прави и разбира се, по-напред от другите. Така МДМ продължава да расте без правилна самооценка или реална оценка на другите, тупа се в гърдите, гледа се в огледалото и вижда това, което иска, а не действителността.
Тъжно е когато видиш млада жена, още страдаща от синдрома на малкото дебело момиче.
Мама има големи планове за МДМ, тъй като тя не е успяла да реализира много от своите мечти, тя не иска такава съдба да сполети рожбата й.
Още в полусъзнателна възраст МДМ е записано на всякакви дейности: английски, китара, карате, спортни танци, пиано, тенис... графикът на МДМ е запълнен докрай.
То ходи на всички, но те са твърде много и дори талантливо дете, каквото МДМ не е, трудно би имало добро развитие във всички. Понякога мама вижда това и скъсява списъка.
МДМ обикновено е последно по успехи във всяка от групите, но мама не вижда това, тя е убедена, че то се справя отлично и доста по-добре от останалите. Тя не може да повярва колко добре танцува, свири или учи нейното момиче.
Мама не пропуска да се похвали на останалите с „постижения“ на щерка си. Тя не пропуска да похвали и нея, за да трупа самочувствие отрочето.
МДМ е все още неразвит индивид, то вижда цялата любов наоколо, вижда радостта на хората към него и смята, че е много добро в това, което прави и разбира се, по-напред от другите. Така МДМ продължава да расте без правилна самооценка или реална оценка на другите, тупа се в гърдите, гледа се в огледалото и вижда това, което иска, а не действителността.
Тъжно е когато видиш млада жена, още страдаща от синдрома на малкото дебело момиче.
четвъртък, 12 юли 2012 г.
Автопортрет
Аз:
Казвам се както се казват много хора, но ми викат, както на не много други.
Роден и израснал в Тъп град, но се чувствам гражданин на света.
Млад съм.В сравнение със света съм много млад.
Стар съм. В сравнение с други неща, хора и сгради, съм стар, стар, овехтял.
Възгледи:
Много неща разбирам, по-малко приемам.
Казвам се както се казват много хора, но ми викат, както на не много други.
Роден и израснал в Тъп град, но се чувствам гражданин на света.
Млад съм.В сравнение със света съм много млад.
Стар съм. В сравнение с други неща, хора и сгради, съм стар, стар, овехтял.
Интелигентен съм понякога, друг път съм съвсем глупав.
Пуша и пия, но нямам
вредни навици.
Физическо описание:
Красив съм, майка ми ми каза, а на нея знам, че мога да вярвам.
Физическо описание:
Красив съм, майка ми ми каза, а на нея знам, че мога да вярвам.
Без коса, ушите ми
изглеждат твърде големи. С коса изглеждат
твърде малки.
Лявата част на брадата
ми расте различно от дясната .
Имам косми, следователно
мъж съм, имам и косми, където другите
нямат, следователно уникален съм.
По-висок съм от някой хора и предмети, от други- не.
Силен съм, от години нося на гръб голяма торба с глупост, събирана от хората.
По-висок съм от някой хора и предмети, от други- не.
Силен съм, от години нося на гръб голяма торба с глупост, събирана от хората.
Възгледи:
Много неща разбирам, по-малко приемам.
Не се грижа за себе
си, оставям света да се грижи за мен.
Не харесвам хората, обичам
ги, а то е различно едно от друго, да обичаш
е съвсем лесно, а да харесваш много трудно.
Не обичам шума, пречи
на шума в главата ми.
Не гледам всичко,че
виждам много.
Не вярвам на никого, на себе си също.
Често се шегувам с хората, а те си мислят че ги обиждам, те често ме обиждат, аз смятам, че се шегуват.
Самооткрития:
Остарявам бързо, като навърших 18 години, духнах свещите на тортата и станах на 40, така прескачах много години и сега ме е страх да не умра от старост, но не се притеснявам много, понеже още съм на 17.
Не умея да си почивам,а когато реша да го направя върша повече работа от обикновено.
Понякога се притеснявам, че не живея, а просто съществувам.
Извод:
Несподелен.
Самооткрития:
Остарявам бързо, като навърших 18 години, духнах свещите на тортата и станах на 40, така прескачах много години и сега ме е страх да не умра от старост, но не се притеснявам много, понеже още съм на 17.
Не умея да си почивам,а когато реша да го направя върша повече работа от обикновено.
Понякога се притеснявам, че не живея, а просто съществувам.
Извод:
Несподелен.
вторник, 19 юни 2012 г.
Разказ за малкия човек
Разказ за малкия човек е твърде малко, според самия него, той би искал да се напише ода или цял роман в негова чест и неговите характерни черти да бъдат разтегнати, умножени и да им бъде дадено голямо, дори интернационално значение. Защото малкият човек гледа на света от възможно най-голямата височина- неговата собствена и дори тя да е твърде ниско, той почти никога не би признал.
Важно е за малкия човек да се чувства голям, той често има набор от истории, предварително подредени и съхранени с годините. Малките истории на малкия човек биват разказвани многократно и след всеки разказ бива добавен по още един грандиозен момент, който става неотлъчна част при следващото разказване. Така тези истории търпят градация и една, единствена история се хиперболизира многократно. Разбира се, редно е! Не бихме могли да се сърдим на малкия човек, той е също като нас - малък. И ние имаме малки истории, които смятаме за значими. Един голям човек никога не би се възприел като такъв, така че всички оставаме малки.
Понякога, когато звъниш на малкия човек, той казва:
- Имам работа, не мога.
Тук често обикновени ежедневни дейности се превръщат в работа, а когато едно нещо е работа, то е важно.
Малкият човек има теория за всичко, разбира от всичко и няма тема, която да не е в компетенцията му, а ако се намери, тя е маловажна и не заслужава ничие внимание.
Малкият човек има много приятели, на всички той е вършил много услуги и те са му задължени. Много от тези приятели са успели в живота, именно благодарение на неговата подкрепа и помощ. Добре, че малкият човек е отворил очите на някои, иначе те още биха се лутали.
Малкият човек е бил на много места, видял е голяма част от света, контактувал е с много хора, от него винаги можеш да получиш информация, съвет и наставление.
Ние малките хора имаме нужда да бъдем важни, да бъдем песъчинка от плажа, това осмисля живота ни, дава ни малката височина, от която имаме нужда, за да продължим да съществуваме.
Важно е за малкия човек да се чувства голям, той често има набор от истории, предварително подредени и съхранени с годините. Малките истории на малкия човек биват разказвани многократно и след всеки разказ бива добавен по още един грандиозен момент, който става неотлъчна част при следващото разказване. Така тези истории търпят градация и една, единствена история се хиперболизира многократно. Разбира се, редно е! Не бихме могли да се сърдим на малкия човек, той е също като нас - малък. И ние имаме малки истории, които смятаме за значими. Един голям човек никога не би се възприел като такъв, така че всички оставаме малки.
Понякога, когато звъниш на малкия човек, той казва:
- Имам работа, не мога.
Тук често обикновени ежедневни дейности се превръщат в работа, а когато едно нещо е работа, то е важно.
Малкият човек има теория за всичко, разбира от всичко и няма тема, която да не е в компетенцията му, а ако се намери, тя е маловажна и не заслужава ничие внимание.
Малкият човек има много приятели, на всички той е вършил много услуги и те са му задължени. Много от тези приятели са успели в живота, именно благодарение на неговата подкрепа и помощ. Добре, че малкият човек е отворил очите на някои, иначе те още биха се лутали.
Малкият човек е бил на много места, видял е голяма част от света, контактувал е с много хора, от него винаги можеш да получиш информация, съвет и наставление.
Ние малките хора имаме нужда да бъдем важни, да бъдем песъчинка от плажа, това осмисля живота ни, дава ни малката височина, от която имаме нужда, за да продължим да съществуваме.
събота, 16 юни 2012 г.
Старият прошляк
Старият прошляк
беше стар, никой не го помни като
млад, затова може да заключим, че винаги
е бил стар.
Старият прошляк имаше побеляла
коса, къде уредяла къде не, никога сресана, никога напълно чиста.
Старият
прошляк не беше и никога не е бил бездомен
и никога не е бил съвсем беден.
Старият прошляк имаше брада, тя винаги стоеше на лицето му, понякога ставаше малко по-дълга, но никога по-къса.
Старият прошляк имаше брада, тя винаги стоеше на лицето му, понякога ставаше малко по-дълга, но никога по-къса.
Всички познаваха стария прошляк, но той не познаваше никой.
Старият
прошляк винаги беше пиян или поне винаги
изглеждаше пиян, никой не бе разговарял
с него, когато е трезвен, така че той
трезвен не съществуваше и бе
неразпознаваем.
Старият прошляк имаше
стари истории за ранните му години, никой
не вярваше на тези истории, защото никой
не вярваше, че той някога е бил млад.
Старият
прошляк се роди и преди да се усети
остаря, младостта му се изниза толкова
бързо, че дори той започна да се съмнява
в нейното съществуване.
Старият прошляк
бе навсякъде, него винаги можеш да го
срещнеш на улицата и той винаги е
там, където отиваш.
Старият прошляк бе
добър слушател, на него можеш да кажеш
всичко без да очакваш отговор или
критика.
Старият прошляк се усмихваше
често, макар никой да не виждаше
причина да го прави.
Всички обичаха стария прошляк, но никой не го уважаваше. Той знаеше това, но не се сърдеше, защото и той не уважаваше себе си.
Всички обичаха стария прошляк, но никой не го уважаваше. Той знаеше това, но не се сърдеше, защото и той не уважаваше себе си.
Един ден старият прошляк умря, умря
неочаквано и бе забравен бързо, защото
точно в този момент се роди друг стар
прошляк, затова и той днес не липсва на
никого.
петък, 15 юни 2012 г.
Боза
Тази история е пълна боза.
Пълна е с боза и е за боза.
Беше пролетна вечер, аз тъкмо приключвах смяната си в ресторанта, в който работех тогава. А пред него ме чакаха Любимеца и Оптимиста. Тази вечер имахме повод за празник и те бяха нетърпеливи да ме посрещнат. Оптимистът ни бе приготвил подарък и след като му се зарадвахме дружно, тръгнахме из улиците на Тъп град. Градът бе пуст, но ние имахме всичко, от което се нуждаехме - нас самите. По някое време решихме да се подкрепим с по някоя закуска, затова отидохме до единственото отворено място по това време на нощта - автогарата. Малко по-късно всеки дъвчеше избраната от него закуска, когато Оптимистът предложи:
- Да вземем боза?
Останалите се възпротивихме на идеята, незнайно защо, може би, защото Оптимистът нямаше пари и "да вземем" означаваше "вземете". Но Оптимистът не приемаше "не" за отговор и през годините не бях срещал човек, който да е успявал да му откаже нещо, така че ние склонихме. Събрахме 70ст. за 1 голяма боза, както бе отбелязано на ценоразписа над закусвалнята. Оптимиста взе парите и отиде до гишето пред нас.
- Една голяма боза - каза той, държейки парите в ръката си.
- 90 ст. - каза сухо продавачката.
По това време ние вече бяхме безкрайно бавни във всяко отношение, така че Оптимистът се обърна бавно към нас и каза:
- 90 ст. е!
След което остана с гръб към гишето, с поглед вперен в нас, чакащ решение. Продавачката на свой ред също чакаше нашето решение, за да може след него спокойно да се завърне към удобния стол, от който бе станала заради нас. След дълго дълго взиране в ценоразписа видях, че малката боза е 30ст.
- Купи 2 малки! - отсякох аз, сякаш съм решил сложен алгоритъм.
Продавачката се изнервяше все повече и повече с всяка следваща секунда прекарана права, гледаше все по-злобно докато правехме всички логически връзки и сметки в главите си. Оптимистът, който не бе напускал мястото си, се обърна пак към гишето и сякаш тъкмо е дошъл каза:
- 2 малки бози.
- 80 ст. - отново леден отговор.
- 80 ст. Е! - каза след продавачката Оптимиста.
Тук нашата реакция едва ли е била тиха и спокойна, бозата все не ни бе по джоба, така че предполагам сме избухнали в смях, още повече, че получаваме информация за цената от Оптимиста, въпреки че ние сме достатъчно близко до гишето, за да чуем и сами. В този момент Любимецът и аз се бяхме отказали от скъпата боза, но Оптимистът не можеше да приеме поражение, не и след като бе толкова близо да целта. Отново имахме абсолютно нелогични спорове за допълнителните 20ст., въпреки че не само парите не бяха много, а и знаехме, че няма начин да спечелим спора. След като получи парите, Оптимистът тръгна отново към гишето и с изумителния си талант да изглежда сякаш идва за пръв път каза:
- Една голяма боза!
Продавачката взе парите, извади една голяма боза от хладилника, остави я на плоскостта пред нея и се обърна с гръб на път към стола. Оптимистът, който следваше да се нахвърли на бозата, започна да прибира нещо в портмонето си. През това време единствено аз бях хвърлил поглед на бозата и видях как тя бавно се плъзна от плоскостта, на която бе оставена и се пръсна на пода в закусвалнята. Целият под бе в боза, а навсякъде по стените имаше едри капки. Продавачката бе бясна, с видим неприязън се зае да чисти. Тя не беше видяла какво бе станало, така че според нея ние бяхме спукали умишлено бозата, просто за да ѝ направим мръсно. Оптимистът от своя страна не бе получил боза, така че се опитваше да получи такава, този път без пари. Продавачката му крещеше, докато той съвсем мудно й обясняваше, че бе дал пари, а не бе получил боза. Но тя бе непреклонна, този спор продължи доста време. Накрая Оптимистът се отказа, върна се при нас и отново взе да ни убеждава да купим боза. Сега и аз бях решен, че ние трябва да имаме боза, затова без да навлизам в спорове, дадох парите. Тези пари си струваха напълно, защото Оптимистът въпреки всичко, което се бе случило преди по-малко от минута, отново отиде като за първи път до гишето и съвсем любезно каза:
- Една голяма боза!
Този път всичко бе успешно, Оптимистът остави бозата в средата на масата, на която стояхме с Любимеца и каза гордо:
- Имаме я!
Ние почти не пихме от бозата, но я имахме и това ни бе достатъчно.
Беше пролетна вечер, аз тъкмо приключвах смяната си в ресторанта, в който работех тогава. А пред него ме чакаха Любимеца и Оптимиста. Тази вечер имахме повод за празник и те бяха нетърпеливи да ме посрещнат. Оптимистът ни бе приготвил подарък и след като му се зарадвахме дружно, тръгнахме из улиците на Тъп град. Градът бе пуст, но ние имахме всичко, от което се нуждаехме - нас самите. По някое време решихме да се подкрепим с по някоя закуска, затова отидохме до единственото отворено място по това време на нощта - автогарата. Малко по-късно всеки дъвчеше избраната от него закуска, когато Оптимистът предложи:
- Да вземем боза?
Останалите се възпротивихме на идеята, незнайно защо, може би, защото Оптимистът нямаше пари и "да вземем" означаваше "вземете". Но Оптимистът не приемаше "не" за отговор и през годините не бях срещал човек, който да е успявал да му откаже нещо, така че ние склонихме. Събрахме 70ст. за 1 голяма боза, както бе отбелязано на ценоразписа над закусвалнята. Оптимиста взе парите и отиде до гишето пред нас.
- Една голяма боза - каза той, държейки парите в ръката си.
- 90 ст. - каза сухо продавачката.
По това време ние вече бяхме безкрайно бавни във всяко отношение, така че Оптимистът се обърна бавно към нас и каза:
- 90 ст. е!
След което остана с гръб към гишето, с поглед вперен в нас, чакащ решение. Продавачката на свой ред също чакаше нашето решение, за да може след него спокойно да се завърне към удобния стол, от който бе станала заради нас. След дълго дълго взиране в ценоразписа видях, че малката боза е 30ст.
- Купи 2 малки! - отсякох аз, сякаш съм решил сложен алгоритъм.
Продавачката се изнервяше все повече и повече с всяка следваща секунда прекарана права, гледаше все по-злобно докато правехме всички логически връзки и сметки в главите си. Оптимистът, който не бе напускал мястото си, се обърна пак към гишето и сякаш тъкмо е дошъл каза:
- 2 малки бози.
- 80 ст. - отново леден отговор.
- 80 ст. Е! - каза след продавачката Оптимиста.
Тук нашата реакция едва ли е била тиха и спокойна, бозата все не ни бе по джоба, така че предполагам сме избухнали в смях, още повече, че получаваме информация за цената от Оптимиста, въпреки че ние сме достатъчно близко до гишето, за да чуем и сами. В този момент Любимецът и аз се бяхме отказали от скъпата боза, но Оптимистът не можеше да приеме поражение, не и след като бе толкова близо да целта. Отново имахме абсолютно нелогични спорове за допълнителните 20ст., въпреки че не само парите не бяха много, а и знаехме, че няма начин да спечелим спора. След като получи парите, Оптимистът тръгна отново към гишето и с изумителния си талант да изглежда сякаш идва за пръв път каза:
- Една голяма боза!
Продавачката взе парите, извади една голяма боза от хладилника, остави я на плоскостта пред нея и се обърна с гръб на път към стола. Оптимистът, който следваше да се нахвърли на бозата, започна да прибира нещо в портмонето си. През това време единствено аз бях хвърлил поглед на бозата и видях как тя бавно се плъзна от плоскостта, на която бе оставена и се пръсна на пода в закусвалнята. Целият под бе в боза, а навсякъде по стените имаше едри капки. Продавачката бе бясна, с видим неприязън се зае да чисти. Тя не беше видяла какво бе станало, така че според нея ние бяхме спукали умишлено бозата, просто за да ѝ направим мръсно. Оптимистът от своя страна не бе получил боза, така че се опитваше да получи такава, този път без пари. Продавачката му крещеше, докато той съвсем мудно й обясняваше, че бе дал пари, а не бе получил боза. Но тя бе непреклонна, този спор продължи доста време. Накрая Оптимистът се отказа, върна се при нас и отново взе да ни убеждава да купим боза. Сега и аз бях решен, че ние трябва да имаме боза, затова без да навлизам в спорове, дадох парите. Тези пари си струваха напълно, защото Оптимистът въпреки всичко, което се бе случило преди по-малко от минута, отново отиде като за първи път до гишето и съвсем любезно каза:
- Една голяма боза!
Този път всичко бе успешно, Оптимистът остави бозата в средата на масата, на която стояхме с Любимеца и каза гордо:
- Имаме я!
Ние почти не пихме от бозата, но я имахме и това ни бе достатъчно.
(част от книгата "ДРАМЕДИЯ")
Абонамент за:
Коментари (Atom)