Разказ за малкия човек

Разказ за малкия човек е твърде малко, според самия него, той би искал да се напише ода или цял роман в негова чест и неговите характерни черти да бъдат разтегнати, умножени и да им бъде дадено голямо, дори интернационално значение. Защото малкият човек гледа на света от възможно най-голямата височина- неговата собствена и дори тя да е твърде ниско, той почти никога не би признал.
Важно е за малкия човек да се чувства голям, той често има набор от истории, предварително подредени и съхранени с годините. Малките истории на малкия човек биват разказвани многократно и след всеки разказ бива добавен по още един грандиозен момент, който става неотлъчна част при следващото разказване. Така тези истории търпят градация и една, единствена история се хиперболизира многократно. Разбира се, редно е! Не бихме могли да се сърдим на малкия човек, той е също като нас - малък. И ние имаме малки истории, които смятаме за значими. Един голям човек никога не би се възприел като такъв, така че всички оставаме малки.
Понякога, когато звъниш на малкия човек, той казва:
- Имам работа, не мога.
Тук често обикновени ежедневни дейности се превръщат в работа, а когато едно нещо е работа, то е важно.
Малкият човек има теория за всичко, разбира от всичко и няма тема, която да не е в компетенцията му, а ако се намери, тя е маловажна и не заслужава ничие внимание.
Малкият човек има много приятели, на всички той е вършил много услуги и те са му задължени. Много от тези приятели са успели в живота, именно благодарение на неговата подкрепа и помощ. Добре, че малкият човек е отворил очите на някои, иначе те още биха се лутали.
Малкият човек е бил на много места, видял е голяма част от света, контактувал е с много хора, от него винаги можеш да получиш информация, съвет и наставление.
 Ние малките хора имаме нужда да бъдем важни, да бъдем песъчинка от плажа, това осмисля живота ни, дава ни малката височина, от която имаме нужда, за да продължим да съществуваме.

Старият прошляк

Старият прошляк беше стар, никой не го помни като млад, затова може да заключим, че винаги е бил стар.

Старият прошляк имаше побеляла коса, къде уредяла къде не, никога сресана, никога напълно чиста.

Старият прошляк не беше и никога не е бил бездомен и никога не е бил съвсем беден.
Старият прошляк имаше брада, тя винаги стоеше на лицето му, понякога ставаше малко по-дълга, но никога по-къса.

Всички познаваха стария прошляк, но той не познаваше никой.

Старият прошляк винаги беше пиян или поне винаги изглеждаше пиян, никой не бе разговарял с него, когато е трезвен, така че той трезвен не съществуваше и бе неразпознаваем.

Старият прошляк имаше стари истории за ранните му години, никой не вярваше на тези истории, защото никой не вярваше, че той някога е бил млад.

Старият прошляк се роди и преди да се усети остаря, младостта му се изниза толкова бързо, че дори той започна да се съмнява в нейното съществуване.

Старият прошляк бе навсякъде, него винаги можеш да го срещнеш на улицата и той винаги е там, където отиваш.

Старият прошляк бе добър слушател, на него можеш да кажеш всичко без да очакваш отговор или критика.

Старият прошляк се усмихваше често, макар никой да не виждаше причина да го прави.
Всички обичаха стария прошляк, но никой не го уважаваше. Той знаеше това, но не се сърдеше, защото и той не уважаваше себе си.

Един ден старият прошляк умря, умря неочаквано и бе забравен бързо, защото точно в този момент се роди друг стар прошляк, затова и той днес не липсва на никого.

Боза

Тази история е пълна боза. Пълна е с боза и е за боза.
 Беше пролетна вечер, аз тъкмо приключвах смяната си в ресторанта, в който работех тогава. А пред него ме чакаха Любимеца и Оптимиста. Тази вечер имахме повод за празник и те бяха нетърпеливи да ме посрещнат. Оптимистът ни бе приготвил подарък и след като му се зарадвахме дружно, тръгнахме из улиците на Тъп град. Градът бе пуст, но ние имахме всичко, от което се нуждаехме - нас самите. По някое време решихме да се подкрепим с по някоя закуска, затова отидохме до единственото отворено място по това време на нощта - автогарата. Малко по-късно всеки дъвчеше избраната от него закуска, когато Оптимистът предложи:
- Да вземем боза?
Останалите се възпротивихме на идеята, незнайно защо, може би, защото Оптимистът нямаше пари и "да вземем" означаваше "вземете". Но Оптимистът не приемаше "не" за отговор и през годините не бях срещал човек, който да е успявал да му откаже нещо, така че ние склонихме. Събрахме 70ст. за 1 голяма боза, както бе отбелязано на ценоразписа над закусвалнята. Оптимиста взе парите и отиде до гишето пред нас.
- Една голяма боза - каза той, държейки парите в ръката си.
- 90 ст. - каза сухо продавачката.
По това време ние вече бяхме безкрайно бавни във всяко отношение, така че Оптимистът се обърна бавно към нас и каза:
- 90 ст. е!
След което остана с гръб към гишето, с поглед вперен в нас, чакащ решение. Продавачката на свой ред също чакаше нашето решение, за да може след него спокойно да се завърне към удобния стол, от който бе станала заради нас. След дълго дълго взиране в ценоразписа видях, че малката боза е 30ст.
- Купи 2 малки! - отсякох аз, сякаш съм решил сложен алгоритъм.
 Продавачката се изнервяше все повече и повече с всяка следваща секунда прекарана права, гледаше все по-злобно докато правехме всички логически връзки и сметки в главите си. Оптимистът, който не бе напускал мястото си, се обърна пак към гишето и сякаш тъкмо е дошъл каза:
- 2 малки бози.
- 80 ст. - отново леден отговор.
- 80 ст. Е! - каза след продавачката Оптимиста.
Тук нашата реакция едва ли е била тиха и спокойна, бозата все не ни бе по джоба, така че предполагам сме избухнали в смях, още повече, че получаваме информация за цената от Оптимиста, въпреки че ние сме достатъчно близко до гишето, за да чуем и сами. В този момент Любимецът и аз се бяхме отказали от скъпата боза, но Оптимистът не можеше да приеме поражение, не и след като бе толкова близо да целта. Отново имахме абсолютно нелогични спорове за допълнителните 20ст., въпреки че не само парите не бяха много, а и знаехме, че няма начин да спечелим спора. След като получи парите, Оптимистът тръгна отново към гишето и с изумителния си талант да изглежда сякаш идва за пръв път каза:
- Една голяма боза!
Продавачката взе парите, извади една голяма боза от хладилника, остави я на плоскостта пред нея и се обърна с гръб на път към стола. Оптимистът, който следваше да се нахвърли на бозата, започна да прибира нещо в портмонето си. През това време единствено аз бях хвърлил поглед на бозата и видях как тя бавно се плъзна от плоскостта, на която бе оставена и се пръсна на пода в закусвалнята. Целият под бе в боза, а навсякъде по стените имаше едри капки. Продавачката бе бясна, с видим неприязън се зае да чисти. Тя не беше видяла какво бе станало, така че според нея ние бяхме спукали умишлено бозата, просто за да ѝ направим мръсно. Оптимистът от своя страна не бе получил боза, така че се опитваше да получи такава, този път без пари. Продавачката му крещеше, докато той съвсем мудно й обясняваше, че бе дал пари, а не бе получил боза. Но тя бе непреклонна, този спор продължи доста време. Накрая Оптимистът се отказа, върна се при нас и отново взе да ни убеждава да купим боза. Сега и аз бях решен, че ние трябва да имаме боза, затова без да навлизам в спорове, дадох парите. Тези пари си струваха напълно, защото Оптимистът въпреки всичко, което се бе случило преди по-малко от минута, отново отиде като за първи път до гишето и съвсем любезно каза:
- Една голяма боза!
Този път всичко бе успешно, Оптимистът остави бозата в средата на масата, на която стояхме с Любимеца и каза гордо:
- Имаме я!
Ние почти не пихме от бозата, но я имахме и това ни бе достатъчно.

                    (част от книгата "ДРАМЕДИЯ")