Мисля много.
Понякога нищо друго не правя.
За съжаление, никой не ми плаща да мисля.
Затова го правя безплатно.
Има ли смисъл да се прави нещо?
Първо – всичко вече е правено.
И второ и по-важно, каквото и да направим няма да е
важно.
Въпросът с важността не ме оставя на мира.
Какво е важно?
Важно ли е нещо?
Важно е да правим това и онова.
Но май не е.
Защото така или иначе ще умрем и тогава какво?
Други ще живеят и те ще умрат.
И всички ще продължат да умират.
Това, което правим днес оказва влияние занапред.
И ако се прераждаме, ще се родим отново напред в
бъдещето, което ще е скапано, защото миналото ни аз е решило, че не го е грижа.
Това би била единствената разумна причина да се грижим за
това, което правим.
Другата би била заради хората.
Но аз никак не харесвам хората.
Аз и себе си не харесвам особено.
Тогава едва ли има смисъл да се прави каквото и да било.
Някои казват, че сами си създаваме смисъл.
Защото мозъкът така е устроен.
Тоест няма смисъл, но толкова ни се иска да има, че си
представяме, че е така.
Според мен е
обратното, има смисъл, а ние си представяме, че няма.
Защо го правим, не знам.
Но защо който и да е прави каквото и да е?
Учените водят сериозни проучвания от години по тези и
други въпроси.
И са открили причини за това и онова.
Но на тях не може да се вярва.
На никого не можеш да вярваш, дори на себе си.
Особено на себе си!
Да вземем например тялото си.
На него не може да се има вяра.
Мозъкът ни контролира голяма част от живота ни.
Като голяма компютърна програма.
Която сами сме генерирали, но несъзнателно.
А това е големия проблем.
Защото не знаем как сме се програмирали.
И най-често не е така, както ни се иска.
Затова е нужно да се препрограмираме.
За да знае мозъкът ни кой е шефа.
От сега нататък ще правя изцяло нелогични и нерационални
неща, да го видим тогава.
Но ние тачим мозъка си.
Защото благодарение на него мислим.
Но кога това е било от полза.
Кога с мислене сме постигали нещо, освен решаване на
тестове.
Някои хора смятат, че това сме ние – мозък.
Биологични машини.
Но според мен не е така.
Има нещо, което задвижва цялата система.
Мозъкът ни е само инструмент, част от биологичната
машина, както бъбреците и всички останали органи.
Ние не сме биологични машини.
Ние сме в биологичните машини.
Облекли сме си костюмите на хора и си играем на
цивилизация.
Измисляме си правила и закони.
Съставяме системи, упражняваме контрол, взимаме решения.
Изобщо, правим каквото си искаме.
Дори голяма част от нас смятат, че правят каквото трябва
да се направи.
Нищо по досадно от човек, който е убеден в нещо.
Защото този човек няма да ви остави на мира докато не
изговори всичко, което може да се каже по темата, за да се опита да ви убеди в
своята вяра.
Такива хора са изключително досадни и вредни за всички.
Но такива хора ги показват и по телевизията, за да може
да зомбират всички.
Те говорят убедително и
често са със сериозна физиономия.
Съвсем не харесвам тези със сериозните физиономии.
Най-вече защото те не си променят физиономията.
Те винаги са сериозни, защото светът е сериозен.
Трябва да изглеждаме сериозни, за да ни приемат
на сериозно.
Важно е мнението на другите, които не са важни за нас.
Добрата новина е, че един ден ще умрем и ще престанем да
се излагаме.
