Имам. Всичко имам аз.
И щастие и грижи имам.
И проблеми имам. Да ми завиждат тия дето нямат и все да си търсят проблем. Нека ми завиждат, ама аз проблемите си няма да дам, нито един!
Имам и излишни неща имам. Излишни са, но ми трябват, за да ги имам.
Имам и мечти. Редно е да стоят неосъществени, за да мога още да ги имам.
Имам и кариеси, но нямам желание да ги оправя.
И болка в гърба имам, да ми напомня, че имам гръб.
Всичко си имам, честна дума! И добри моменти и лоши спомени. И студени дни и топли вълни. И гъдел и сърбеж.
И когато ме попитат:
- Имаш ли...
- Имам! - казвам преди да съм чул края на изречението.
- ... пари на заем да ми дадеш?
- Ааа, не ми се намират.
сряда, 28 ноември 2012 г.
понеделник, 26 ноември 2012 г.
Лудото
На долния етаж под нас живееше "лудото".
Всички го наричахме така, макар да знаехме името му.
Лудото беше над 10 години по-възрастно от всички нас, но възрастта не личеше по лицето му, на което никога не се бе появил косъм.
То говореше само турски, поради което ние не го разбирахме, но и когато някой говореше на езика му, то също не даваше вид, че разбира.
Като по-малко лудото беше агресивно, но с напредването на възрастта, ставаше все по-плашливо и бе обект на подигравки и присмех.
Лудото често носеше котка със себе си, по един нестандартен и доста груб начин, то я галеше и местеше от едно място на друго.
Изглеждаше сякаш мъчи животинката, но струва ми се, в неговите представи, то й отдаваше любовта си.
Един ден стоях на терасата, бях втренчил поглед навън и забелязах как лудото отново разнася котка със себе си.
То отиде до контейнерите за боклук, те му бяха любима играчка, можеше да ги отваря и затваря, което намираше за очарователно.
Лудото постави котката върху единия контейнер и се зае със заниманието си.
Хвана капакa и го дръпна, механизма се задейства и той се затвори на секундата.
През това време котката, която се бе опитала да избяга застана на пътя на капака и той я затисна през гърба.
Котката нададе силен рев, а лудото бе толкова впечатлено и изненадано, че започна да се смее.
Писукането й бе толкова страшно, толкова жално, изразяваше такава болка, че ме хвърли в шок и аз не бях способен да помръдна, да извикам, дори да мисля.
С всяка секунда то ставаше все по-тежко, все по-болно и отчаяно... а лудото вече се заливаше от смях и от радост дори пляскаше с ръце...
Всички го наричахме така, макар да знаехме името му.
Лудото беше над 10 години по-възрастно от всички нас, но възрастта не личеше по лицето му, на което никога не се бе появил косъм.
То говореше само турски, поради което ние не го разбирахме, но и когато някой говореше на езика му, то също не даваше вид, че разбира.
Като по-малко лудото беше агресивно, но с напредването на възрастта, ставаше все по-плашливо и бе обект на подигравки и присмех.
Лудото често носеше котка със себе си, по един нестандартен и доста груб начин, то я галеше и местеше от едно място на друго.
Изглеждаше сякаш мъчи животинката, но струва ми се, в неговите представи, то й отдаваше любовта си.
Един ден стоях на терасата, бях втренчил поглед навън и забелязах как лудото отново разнася котка със себе си.
То отиде до контейнерите за боклук, те му бяха любима играчка, можеше да ги отваря и затваря, което намираше за очарователно.
Лудото постави котката върху единия контейнер и се зае със заниманието си.
Хвана капакa и го дръпна, механизма се задейства и той се затвори на секундата.
През това време котката, която се бе опитала да избяга застана на пътя на капака и той я затисна през гърба.
Котката нададе силен рев, а лудото бе толкова впечатлено и изненадано, че започна да се смее.
Писукането й бе толкова страшно, толкова жално, изразяваше такава болка, че ме хвърли в шок и аз не бях способен да помръдна, да извикам, дори да мисля.
С всяка секунда то ставаше все по-тежко, все по-болно и отчаяно... а лудото вече се заливаше от смях и от радост дори пляскаше с ръце...
четвъртък, 15 ноември 2012 г.
Абонамент за:
Коментари (Atom)