Съвременното общество

Светът е интересно място. И колкото повече го разбираме, толкова повече осъзнаваме колко малко знаем за него. Всичко е тясно свързано. Не е нужно да знаем точно как, за да знаем, че е така. Именно неразбирането за света, го прави интересен. Вероятно нямаше да ни е толкова интересно ако знаехме всичко.

Интересно как в природата има баланс, струва ми се, само ние хората го разваляме. Но може и да сме част от него, тъй като сме част от природата. Може би живеем изцяло погрешно. И вероятно го знаем, но не го осъзнаваме. Защото ако го осъзнавахме, щяхме да го променим. Може би човек не вярва в себе си, не е уверен и вероятно някой работи, за да продължи да е неуверен. Вероятно в нас са заложени инстинкти, които не проявяваме.

Откъснали сме се от природата, а сме част от нея. Живеем в бетонни кутии, обградени от неща с прави ъгли и гладък под. А природата, живият организъм, остава скрит от бетонна преграда – нежива материя. Смятаме че еволюираме, но всъщност вървим назад. Развиваме икономика и кариери, а би трябвало да развиваме друго. И никой не е щастлив. Живеем на място, където никой не е доволен от това, което има или което е.

Интересно е, че в най-бедните страни, хората са най-щастливи. Това показва, че търсим щастие там, където не можем да го намерим. Навярно малко хора живеят живота, който искат. А за останалите, животът е това, което им е втълпено, че е. Това, което други са решили, че е.

Страхът сигурно е голям фактор тук. Страхът, че ако не следваш модела, системата, няма да успееш да се справиш с живота. Защото системата е измислена от мозъци, а твоят мозък не е достатъчно развит да измисли нова. Приели сме, че сме нашия мозък, все едно да приемем, че сме нашия бъбрек или друг орган.

Икономиката не е нещо хубаво. Не се нуждаем от икономика, тя не е човешко качество. Един ден всички ще умрем и на никого няма да му пука за икономиката. Кой ни е внушил, че е от значение?

Човекът е същество на навика. Дори да не харесва нещо, след време свиква с него. Затова работим безсмислени неща и е нужно малко време да преглътнем това, че не ни носи удовлетворение. Живеем в страх, че няма да се справим. Няма да оцелеем ако нямаме тази или онази работа. В плен сме на собствените си илюзии. Тук играят роля завистта, алчността  и жаждата за власт. В света има достатъчно за всички, но нещата не са разпределени по равно. Може би затова имаме мозъци, за да постигнем баланс. Съвременното общество не е устроено правилно. Тези, които имат, с течение на времето имат все повече, а тези, които нямат – все по-малко. Измислили сме парите, но приблизително 90% от всички пари се намират в 1-2% от всички хора. Тук парите са ресурс. Нима тези, които имат много, се нуждаят от всички? Нима това прави живота им щастлив?

Грешно живеем живота си. Съобразяваме се с неща, с които не искаме. Страхуваме от промяна, защото може да стане по-лошо. Чакаме друг да реши проблемите ни, които зависят изцяло от нас, от всеки един.

Съвременното общество е една система, която не работи. Система, която сме изградили ние хората. И никой не е щастлив, защото решенията са изградени от страх. Когато взимаме решения от любов, вървим в правилна посока. Без значение къде ни отвеждат решенията, ние се чувстваме добре, защото тяхната причина е положителна. Страхът ни тласка в друга посока. Под неговия тласък решаваме не поради това, което искаме, а поради това, което не искаме. Действаме от страх, с цел защита. А защитата до голяма степен е илюзия.

Цялата система е изградена върху идеята за контрол. Хората с власт искат да запазят властта си. Хората, които имат контрол върху другите, искат да запазят контрола си. Ние сме пионки в тяхната голяма игра. Всичко се следи. Всички имаме лични карти, има данни за нас. Имаме номера, защото не съществуваш ако нямаш документи. Трябва да имаш документи за това кой си и какво притежаваш. Да регистрираш всичко, което имаш, за да плащаш данъците му.

Аз нямам нужда от лична карта! Аз не съм документ! Аз не съм цифричка в някоя база данни!

Но сега това е нормално. Свикваме с всичко. Постепенно всичко навлиза в живота ни и ние го приемаме. Изградили сме система, която да носи повече на едни и по-малко на други. Емоции, чувства, усещания – всичко се заменя с рационалната мисъл. С икономика. Целият свят се е превърнал в един голям бизнес. Експлоатация на едни хора над други. Икономиката ни прави машини, материалисти. Всичко е система, не можеш да правиш нищо извън нея. Доброволно сме се предали и продали на системата.

Защо има толкова много закони? Нима не знаем кое е правилно и кое не? И защо във всяка държава са различни? Нима не сме еднакви всички?

Отнасяй се с хората така, както искаш да се отнасят с теб!

Едно правило, един закон, една морална норма – всичко, от което имаме нужда.

Защо да правим каквото и да е?

Мисля много.

Понякога нищо друго не правя.

За съжаление, никой не ми плаща да мисля.

Затова го правя безплатно.

Има ли смисъл да се прави нещо?

Първо – всичко вече е правено.

И второ и по-важно, каквото и да направим няма да е важно.

Въпросът с важността не ме оставя на мира.

Какво е важно?

Важно ли е нещо?

Важно е да правим това и онова.

Но май не е.

Защото така или иначе ще умрем и тогава какво?

Други ще живеят и те ще умрат.

И всички ще продължат да умират.

Това, което правим днес оказва влияние занапред.

И ако се прераждаме, ще се родим отново напред в бъдещето, което ще е скапано, защото миналото ни аз е решило, че не го е грижа.

Това би била единствената разумна причина да се грижим за това, което правим.

Другата би била заради хората.

Но аз никак не харесвам хората.

Аз и себе си не харесвам особено.

Тогава едва ли има смисъл да се прави каквото и да било.

Някои казват, че сами си създаваме смисъл.

Защото мозъкът така е устроен.

Тоест няма смисъл, но толкова ни се иска да има, че си представяме, че е така.

Според  мен е обратното, има смисъл, а ние си представяме, че няма.

Защо го правим, не знам.

Но защо който и да е прави каквото и да е?

Учените водят сериозни проучвания от години по тези и други въпроси.

И са открили причини за това и онова.

Но на тях не може да се вярва.

На никого не можеш да вярваш, дори на себе си.

Особено на себе си!

Да вземем например тялото си.

На него не може да се има вяра.

Мозъкът ни контролира голяма част от живота ни.

Като голяма компютърна програма.

Която сами сме генерирали, но несъзнателно.

А това е големия проблем.

Защото не знаем как сме се програмирали.

И най-често не е така, както ни се иска.

Затова е нужно да се препрограмираме.

За да знае мозъкът ни кой е шефа.

От сега нататък ще правя изцяло нелогични и нерационални неща, да го видим тогава.

Но ние тачим мозъка си.

Защото благодарение на него мислим.

Но кога това е било от полза.

Кога с мислене сме постигали нещо, освен решаване на тестове.

Някои хора смятат, че това сме ние – мозък.

Биологични машини.

Но според мен не е така.

Има нещо, което задвижва цялата система.

Мозъкът ни е само инструмент, част от биологичната машина, както бъбреците и всички останали органи.

Ние не сме биологични машини.

Ние сме в биологичните машини.

Облекли сме си костюмите на хора и си играем на цивилизация.

Измисляме си правила и закони.

Съставяме системи, упражняваме контрол, взимаме решения.

Изобщо, правим каквото си искаме.

Дори голяма част от нас смятат, че правят каквото трябва да се направи.

Нищо по досадно от човек, който е убеден в нещо.

Защото този човек няма да ви остави на мира докато не изговори всичко, което може да се каже по темата, за да се опита да ви убеди в своята вяра.

Такива хора са изключително досадни и вредни за всички.

Но такива хора ги показват и по телевизията, за да може да зомбират всички.

Те говорят убедително и  често са със сериозна физиономия.

Съвсем не харесвам тези със сериозните физиономии.

Най-вече защото те не си променят физиономията.

Те винаги са сериозни, защото светът е сериозен.

Трябва да изглеждаме сериозни, за да ни приемат на сериозно.

Важно е мнението на другите, които не са важни за нас.

Добрата новина е, че един ден ще умрем и ще престанем да се излагаме.

Всички ще умрем, не е ли чудесно?

Особено е приятно като си представим, че всички ще умрем.

Разбира се, не всички осъзнават това.

Учените казват, че само ние хората осъзнаваме смъртността си.

Животните не го знаят.

Примери за това можем да срещнем навсякъде.

Много животни карат своите коли сякаш са безсмъртни.

И ние им се ядосваме, но не трябва, защото трябва да осъзнаем, че те не осъзнават, че също ще умрат.

Наистина е приятно, че и те умират.

Всъщност, добре е, че всички ще умрем.

На кого му е притрябвало да живее вечно?

Не и на нас.

Животът е кратък.

Но дори да не бе така, ние пак нямаше да постигнем нищо.

Или поне не достатъчно.

Малцина са тези, за които се говори дори 100 години след смъртта им.

И вие не сте едни от тях.

Не разбирам защо хората възприемаме смъртта като нещо лошо.

Каква е логиката тук?

Кой знае какво е смъртта, че да се плаши от нея?

Тя трае твърде кратко, за да имаш време да я обмисляш.

За мен смъртта е ново начало.

Като да отидеш на ново място за пръв път – интересно е.

Кой знае какво ли ни чака в отвъдния живот.

Не всеки вярва, че такъв има.

Други пък вярват, че не само има, но той досущ прилича на този, само че всичко е по-добро.

Това говори колко малко знаем за смъртта.

На никого не му се умира, но това е защото се страхуваме от промени.

Никой не иска да променя навиците си или каквото и да е.

Смъртта е благосклонна, затова и се случва на всеки.

Тя не е придирчива и не подбира на кого да се случи.

Затова трябва да сме й благодарни.

Не е ли чудесно, че всички ще умрем?

Някои може би се разстройват от тази тема, защото са загубили близки хора.

Но това е изцяло егоистична проява от тяхна страна.

Да искаш да върнеш любим човек, заради самия себе си.

Засрамете се!

Не лишавайте човека от неговото право да умре.

Никой не знае какво има след нашия малък живот.

Кой знае, може би следва един огромен.

Най-вероятно.

Дори учените са на мнението, че енергията не изчезва.

А ние сме енергии.

Можем да захраним неща, които се нуждаят от малко енергия.

А има и хора, които захранват хиляди други.

Те са огромни енергии и с тях е добре да се внимава, защото неправилно използваната енергия може да доведе до късо съединение или изгаряния.

Отплеснах се.

За смъртта исках да говоря и за нейните добри страни.

Смъртта, както знаем, е много стара, тя познава всички и всички са я виждали, но за малко.

Среща се навсякъде по света и действа безотказно.

Разбира се, не всички, които са се срещали с нея, тръгват по пътя й.

Някои се връщат и разказват разни странни истории, които не съвпадат с нашите представи.

Затова ние ги отхвърляме и възприемаме тези хора като леко мръднали.

Най-вече защото се различават от нас.

А ние знаем, че тези, които са различни от нас са по-лоши и по-глупави.

Ние сме съвършени и безкрайно умни.

Ние и хората, на които вярваме, знаем всичко и не ни е нужно да научаваме повече.

Понеже нещата, които ще чуем, най-вероятно са глупави и само ще ни загубят времето.

А времето ни е нужно, за да задоволим нуждите на тялото си, което, както е известно, е горе-долу това, което сме.

В заключение – радвайте се, че умираме, защото така лишаваме света от себе си.

А това е добре, дори само заради нас самите.

Защото сте глупави

Често мислите ни водят към неща, към които може би не желаем.

Но какво да ги правим - мисли.

Не можем да се спасим от тях.

Те ни контролират, а не ние тях.

Макар че можем.

Можем, но друг е въпроса до колко го правим.

Колко често си казваме „няма да мисля за това” и не мислим.

Трудно.

Защото мислите ни, подобно на мухи, се връщат отново и отново.

Досадни и нежелани.

Нямаме контрол над тях, поне не пълен.

А като сложим и тези мисли, които са ни натикани от някъде, нещата се задълбочават.

Замисляте ли се защо имате определено мнение за каквото и да е?

Ние хората имаме мнение за почти всичко.

Но разбираме от твърде малко.

Още повече, че разбираме твърде малко от твърде малко неща.

Замисляте ли се, кажете, за колко неща имаме позитивно или отрицателно мнение, без да сме направили необходимите проучвания и анализи?

Тук един истински българин би възкликнал: „на мен не ми трябва да изследвам еди какво си, за да знам, че е...”

Милите българи, колко сме глупави.

Впрочем всички нации са глупави, така де, хора сме.

Но пък българите имаме такива подходящи изрази за подобни твърдения.

Стига толкова за нас, колкото и да не ни се иска, не сме толкова важни.

Но всички хора имаме мнение.

Как е възможно?

Не мога да си обясня.

Осъзнавам собствената си глупост, както и вашата, разбира се.

И въпреки всичко, това е сякаш нещо отделно от мен, нещо не мое.

Нещо ваше, нещо, което вие правите и ме дразните.

Дразните ме, защото сте глупави.

Дразня се, че и аз съм глупав.

Ако бях по-глупав, нямаше да осъзнавам колко глупав съм всъщност.

Това е и формулата на щастливия човек.

Има ли извънземни?

Да?

Не?

Отговорът е много прост: вие сте глупави.

Който и отговор да изберете би бил глупав.

Защото не знаете.

Предполагате, но все пак...

Малцина знаят.

Логично е да предположим, че поради огромния размер на вселената, е повече от вероятно да има множество разумни същества.

Много по-разумни от вас и мен, най-вече от вас.

Умишлено се заяждам с вас.

Защото така се заяждам с мен самия.

И защото ако не ви настъпя по големия пръст, може би няма да разберете, че го имате.

Защото сте глупави.

Ти си глупак!

Ти си глупак!

Това твърдение обижда някого.

Всъщност може би обижда повечето хора.

Понеже хората не обичат да ги наричат глупаци.

Никой не се смята за такъв.

А мозъкът ни е програмиран да не пада по гръб, така че той не може да приеме такова становище за реалност.

И все пак ти си наистина глупав.

Всички сме наистина глупави.

А ако се замислим колко глупави са били хората преди нас.

Съвсем лесно е да видим тяхната глупост, понеже разполагаме с база данни.

Днес знаем много повече, отколкото са знаели хората преди нас.

Всички знаем, че земята не е плоска, нито че не се намира в центъра на галактиката.

А дори някой да се обърка, няма да бъде изгорен на клада заради това си становище.

И макар тези неща да ни се струват случили се много отдавна, недалеч в миналото човекът проявява своята прословута глупост.

Съвсем недалеч от днес, психическите проблеми на хората са се лекували с не особено приятни дози електричество.

Що за метод за лечение, а?

Но тогава това е било нормално.

Това е бил начина.

Примерите за човешка глупост може да намерите навсякъде, едно кратко проучване ще свърши работа.

А колко неща не знаем за миналото.

Стотици прояви на човешка малоумност.

Мисля си, значи кой знае какви глупости правим днес, които след 100-200 години  ще се сторят особено глупави на  населението.

Дори днес ние правим десетки глупави неща.

Днес ние сме същите малоумници... може би малко по-напреднали.

Ние сме по пътя на еволюцията и съвсем не знаем до къде сме стигнали.

От днешната си позиция можем да гледаме само назад.

Или да се огледаме и да се „хванем”.

Почти всички сме с огромно его.

Аз смятам, че няма нищо лошо да приемем слабоумието си.

То е трагикомично.

Това, което можем да направим, за да забързаме процеса към по-висш интелект е да бъдем любопитни.

За всичко!

Да не приемаме на доверие това, което който и да е ни казва.

Нека открием още днес, че сме глупави.

Само така имаме шанс за промяна.

Да побързаме, за да не ни хване чумата и да умрем, защото не сме се изкъпали.

А не сме се изкъпали, защото „по-интелигентните и знаещи” хора от нас са ни казали така.

1

                                       Разговор със себе си

Отново.
Завинаги оставам себе си, отново.
Отново сам с всичко мое, само мое.
Защото всичко съм аз и всичко е в мен.
Ти също!
Ти си една много лоша моя черта.
Но си там.
Аз съм виновен ти да си там.
Всички ние.
Ти, най-вече ти.
Тоест аз.

Съзнателно ли допускам всичко?
Може би искам да си дам урок.
Сам на себе си.
Или ми е скучно.
Но имам силата да стана на милион неща.
И отново да бъда себе си.
Защото съм безкраен.

Аз вероятно зная всичко.

А може би това е една игра.
Всичко е игра.

Правилата й са прости.
Затова децата ги схващат бързо, а ние възрастните имаме нужда от книги и разните там обучаващи материали, за да научим нещо, което винаги сме знаели.

Забавно наистина.

Аз имам удивително чувство за хумор.
Разказвам си вицове, които не съм чувал.

Аз съм всичко.
И всичко е мен.
Ти също!

Ти си един наистина лош навик.

Геният в теб

Хората винаги съдят теб по себе си.

Казват ти, че не можеш да направиш това или онова.

Всъщност казват, че те не могат.

И са прави – не могат.

Но ти можеш!

Може би във всеки от нас спи гениалност.

При някои вероятно дълбоко заспала.

И тя е строго индивидуална, напълно различна и твоя.

Твоята гениалност – неповторима.

Постоянно ни повтарят, че не може всички да бъдем филмови звезди.

И са прави – не можем.

Но това не е лошо, дори никак, защото не всички искат да бъдат филмови звезди.

За всеки има парче от този свят.

И не е нужно да ядеш от дяла на друг, за да се заситиш.

Намериш ли своя къс, никога няма бъдеш гладен.

Никога не казвай никога!

Нека събудим заспалия си гений!

Копелето има нужда да се изяви.

Така че,

още днес,

потърсете

своя гений!

 

Вашият гений ви обича и вие го обичате,

но може би още не го познавате.