Не сме

Ние не сме толкова умни, колкото ни се иска да вярваме, че сме.
Като за начало, можем да изместим думата "умен" от речника ни и да я заменим с интелигентен. Нека започнем да използваме умен/умна/умно само, когато се отнася до котки, кучета и т.н.. 
Решенията, които взимаме.
Иска ни се да вярваме, че решенията ни са съзнателни и всичко, което решим да направим или не, е предварително премислено. Всъщност малко решения са такива. През целия ден ние взимаме стотици решения, повечето са продиктувани от подсъзнанието ни, тази част от мозъка, която не контролираме. Тези решения са като рефлекси, взимат се без да се обсъждат, въз основа на нашата база данни, тоест всичко, което сме чели, гледали, слушали, преживяли и т.н.. 
Дори съзнателните ни решения не са докрай оптимални или рационални. Ние не сме компютри, следователно рационалните решения не винаги са такива, а и често те не са правилни за нас. При взимането на решения, огромна роля играе човешкия фактор, тоест нашите емоции. Те често взимат надмощие при взимането на решения.
Основен критерий при взимането на решения е "най-доброто". Най-доброто, което можем да направим за нас, за останалите, според самите нас. Но ние не можем да видим бъдещето, за да знаем дали това, което смятаме за най-добро, в действителност е такова. Освен това, "най-доброто" е само въз основа на нашите разбирания и знания, тоест то е ограничено, защото и нашето мислене е такова, тъй като не можем да бъдем еднакво знаещи във всички сфери и аспекти на живота, а той има много. Един френски философ изтъква това като казва, че хората вредят най-много на своите близки, именно, когато им мислят доброто. Родителите, например, винаги искат най-доброто за своите деца и често не си дават сметка, че най-доброто според тях, съвсем не е такова за детето им. Защото "най-доброто" е субективно понятие.
Знанията, които притежаваме.
След определен житейски опит ние смятаме, че имаме нужните за нас знания. Още в тинейджърска възраст смятаме, че знаем много или поне знаем, колкото ни е нужно. Разбира се след като преминем през този период, разбираме грешките си в разбирането по отношение на това и онова. Този процес продължава през нашето израстване. След всяка година се чувстваме по-мъдри и по-знаещи от предната, следователно сегашният ни период също след време ще бъде периода на преход. Нужен е цял живот, един човек да бъде завършен индивид, а може и да не е достатъчен.
Нещата, в които вярваме.
Човек рядко сменя рязко убежденията си. Те също са в процес на развитие и през целия ни живот се надграждат. Приели една теза за вярна, ние постоянно търсим информация, доказваща правотата ни и отхвърляме тази, която е различна от нашата. Убедени веднъж в тезата си в някой аспект на живота, ние трудно бихме видели другата гледна точка. Щом нашата гледна точка е правилната, другата остава да бъде погрешна. Когато човек вярва в нещо, той винаги ще намери доказателства за правотата си. Ако вярваме, че числото 7 играе голяма роля в живота ни, ние винаги ще забелязваме всички 7-ци, които са наоколо и ще игнорираме другите числа.
Приемаме нови вярвания само когато нямаме ясно изградено мнение по някой въпрос, тогава базата ни данни не е пълна и можем да приемем нечия гледна точка, при положение, че е добре аргументирана.

Ние не сме толкова умни, иска ни се да вярваме, че разбираме живота, хората и всичко около нас. Смятаме, че знаем точно колкото ни трябва, че онова знание, което не притежаваме, не е от такова значение колкото това, което имаме сега. Както пише в "Черният лебед"- "ние не знаем, това което не знаем", следователно не можем да сме сигурни за нищо. Можем единствено да приемем или не своето невежество. Трябва ли да поставяме всичко под съмнение и да се замисляме дори за най-малките свои действия, постъпки и мисли? 
Не зная кой е "пътя", но знам, че е добре човек да си задава въпроси, добре е да сверява информацията, която има, иначе сигурно още щяхме да смятаме, че земята е плоска.